— Че какво му е хубавото на това да си счупиш ръката?
— Точно за това говоря. Как мислиш, Тати ще се зарадва ли?
— Не, това според мен е глупаво.
— А ти ще си го отнесеш ли?
— И още как!
— Излиза, че трябва да се грижиш да не ми се случи нещо лошо?
— Това е най-важното — съгласи се той.
— Чудесно. — Поех си дъх. — Днешното обаждане много ме разстрои. Искам час по-скоро да го забравя. Ако започнат да ме разпитват за него, ще ми стане лошо. Ще получа припадък. Може и да умра.
— Защо трябва да умираш? — разтревожи се Резо.
— Като че ли не знаеш, че съм смахната и не бива да се вълнувам.
— Ти изобщо не си смахната — започна да мърмори той.
— Да не би да не съм виждал смахнати. Чичо ми беше смахнат, ама наистина… а ти не създаваш никакви грижи. Тъй че не си пълни главата с глупости, нормална си.
— Благодаря — зарадвах се аз. — Хайде все пак да се върнем към обаждането на Монаха. Честно ти казвам, че ако ние веднага не го забравим, ще получа страшен припадък и ще вляза в лудницата, завинаги. Тати ще се зарадва ли?
— Не.
— И кой ще е виновен?
— Кой?
— Ти, разбира се. Защото не си успял да опазиш здравето ми.
Той премигна, почеса се и дълго не ми отговори.
— Ти някак усукваш всичко и аз не успявам да те разбера.
— Ти си добър охранител и трябва да постъпваш правилно. Хайде, мисли по-бързо! Какво са ти заръчали: да ме охраняваш или да ме вкараш в лудницата?
— Да те охранявам — измърмори той.
— Това се иска.
Резо излезе, но след половин час се върна.
— Не съм сигурен — заяви от прага.
— О, господи… Какво има?
— Тати каза: всяко обаждане…
— Но каза още: да ме пазиш като зеницата на окото си. Каза ли го?
— Ами…
— Ами пази ме тогава!
— Варвара — запристъпя Резо до вратата, — хайде ти да му кажеш.
— И какво?
— Нищо. Ти ще му кажеш, а аз ще си мълча. В такъв случай хем ще опазим здравето ти, хем ще изпълним и заповедта. Става ли?
— Става — въздъхнах отегчено.
„Трябва да се отърва от Монаха — мислех, крачейки из стаята. — И то колкото може по-бързо. Докато Резо не е снесъл за обаждането му, а Тати не е решил да си поговори със Саша.“
Жалко, разбира се, защото му бях подготвила интересна роля. Орлов можеше да го задържи за кратко, но от това на мен нямаше да ми стане нито по-топло, нито по-студено, време беше Монаха да изчезне завинаги… Например да хвръкне във въздуха заедно с колата си. Той имаше куп врагове, така че едва ли някой би се учудил особено. Естествено Орлов нямаше да тръгне да му слага взривове, значи… Скобелев. Бившият представител на специалните части и алкохолик. Надявах се, че той все още си спомняше за мен, както и това, че бе човек от дълбоко законспирирана организация. Възнамерявах да го използвам само в краен случай, но животът се подреди другояче. Впрочем може би този случай беше именно краен. Беше изключително неразумно да провеждам с него разговори по телефона, докато разсъдливият Резо проявяваше бдителност покрай мен. Затова, след като обиколих няколко пъти къщата, предложих на моя страж:
— Хайде да се поразходим из града с колата.
Той кимна с готовност и след пет минути ние вече излизахме от гаража с джипа му. До пътната врата се сблъскахме с Тати, т.е. не с него, а с колата му и изобщо не се сблъскахме, а кротко се разминахме. Тати открехна прозореца, а Резо — вратата и извика:
— Варя иска да се поразходи с колата.
Тати даде одобрението си и ние потеглихме.
Да се возиш с Резо беше истинско приключение. Макар че често ми намекваше, че не бива да му обръщам внимание, на практика това изобщо не се получаваше. И този път той отново отвори песнопойката и започна да дудне за спецификата на своята работа. Поглеждах го крадешком и въздишах. Можеше да вкара в гроба, когото си поиска и при това не с яките си ръчища, а с езика си.
— Всичко разбрах — не издържах аз. — А сега, много те моля, млъкни.
Резо се обиди и замълча.
— Завий наляво — казах след пет минути. — Виждаш ли онова ресторантче, хайде да влезем в него.
Не идвахме тук за пръв път, затова Резо не се учуди. Паркира колата, но го домързя да я заключи и тръгна до мен.
— Не те ли е страх, че ще я откраднат? — попитах с насмешка аз, а той ме погледна с изумление: