— Чак такива глупаци няма.
В заведението аз ядях сладолед, седнала до прозореца, а той пиеше бира от халба срещу мен.
— А това разрешено ли ти е? — отново с насмешка попитах аз и посочих халбата.
Той замълча.
— Мисля, че от време на време човек може да си пийне малко — отвърна след две минути, а аз въздъхнах:
— Трябва да престанеш с това.
— С кое? — сепна се Резо.
— С мисленето. За охранителите е вредно да придобият такива навици.
— Тук не си права — поклати глава той, а аз със закъснение разбрах, че съм сглупила, защото сега отново щеше да започне да обяснява смисъла на професията си. Станах и казах:
— Отивам в тоалетната.
Резо също стана. Пред вратата с буквата Ж го погледнах и попитах:
— С мен ли ще дойдеш?
— Не — сериозно отвърна той. — Ще постоя тук.
— Както искаш, нямам нищо против.
— Не. Може да стресна някого.
Влязох в тоалетната, заключих вратата и се втурнах към прозореца. Кабинката се намираше отстрани, но до него имаше мивка. Ругаейки, задърпах рамката му. За мое огромно облекчение прозорецът се отвори и аз се измъкнах навън. Ала закачих роклята си на някакъв пирон, изругах още веднъж и скочих на асфалта.
Телефонният автомат беше точно на ъгъла. Бързешката набрах номера, вперила недоволен поглед в огромния облак, надвиснал над града. Времето пак се разваляше, сутринта задуха вятър, а сега вече дори бе започнало да ръми.
— Ама че безобразие! — възмутих се аз и в този момент чух гласа на Скобелев.
— Да.
— Виктор ли е?
— Ти ли си? — Бях готова да се закълна, че се зарадва. Истинско чудо! — Звъних ти няколко пъти…
— Извинявай, страшно бързам. Интересува ме колата на един човек и естествено самият човек — също. — За рекордно кратко време му разказах къде да намери въпросната кола и кой трябва да седи в нея. След това отново се промъкнах обратно през прозореца. Като нищо на Резо можеше да му е писнало да стърчи пред тоалетната и да се срещнем с него вътре — пред мивката.
Нямаше такава опасност, тоалетната беше празна, ала всъщност Резо вече тихо чукаше по вратата.
— Сега — с мъченически глас се отзовах аз и се погледнах в огледалото. Точно така си беше, цялата ми глава бе покрита със ситни капчици дъжд. Измих се набързо и пригладих косата си с мокри ръце. Отворих вратата, а зад нея заварих моя страж да се цупи и мига. Ние мълчешком се върнахме на масата си. И тук той се отприщи:
— Лошо ли ти е?
— От къде на къде?
— Мила си лицето си и косата ти е мокра.
„Ама че е наблюдателен!“
— Лошо ми е — признах си. — Тук е задушно. Вие ми се свят.
— Вече бях започнал да се тревожа. Помислих си, че може да си избягала.
— Къде? — Очите ми само дето не изхвръкнаха от орбитите.
— Ами… може би имаш някаква работа и не искаш да зная какво правиш.
Вторачих се в него и дълго не свалих поглед от лицето му.
— Нямам работа. Абсолютно никаква.
Той кимна в знак на съгласие и в този момент в главата му нямаше нито една мисъл.
„Ако ти, малоумнико, знаеше каква съдба съм ти подготвила, на ръце щеше да ме носиш…“ Впрочем той и без това би ме понесъл, стига само да кажех.
— Нещо не мога да разбера, какъв си ти всъщност: охранител, надзирател или бавачка?
Той отново се обиди:
— Охранител съм. Но това не е чак толкова примитивно, колкото си го представяш, защото моята работа е…
— Стига, млъкни! — отрязах го аз.
— Напразно се отнасяш така към това — промърмори все пак той, а очите му като маниста се изпълниха с тъга.
— Добре де, от задухата ставам толкова проклета. Да си вървим вкъщи!
Сега ми оставаше само да чакам, за да видя дали Скобелев ще изпълни заповедта на тайната организация, или ще му стигне умът да разбере, че всичко това е пълен въздух под налягане.
Вечерта играхме шах с Тати, а Резо седеше до нас и ми мяташе хитри погледи. На два пъти ми намигна, а след това започна да кашля. Аз въздъхнах и обявих пред Тати:
— Днес ми се обади Саша.
— Кой Саша? — не се сети веднага той.
— Резо го нарича Монаха.
— А-а. И какво?
Свих рамене:
— Не искам да разказвам за това.
— Ами щом не искаш, недей… Той харесва ли ти? — попита все пак Тати след кратка пауза.
— Според мен с него не си подхождаме — предпазливо отвърнах аз. — А вие как мислите?