— Не си подхождате — съгласи се Тати. — Още миналия път забелязах, че Саша постоянно се въртеше около теб. Той е… как да ти кажа… с една дума — шантав е… Момиче като теб може да има само неприятности с него… — И изведнъж попита: — Вие сте се срещали преди, нали?
Тати имаше предвид срещата ни с тригодишна давност, заради която аз пострадах, и това малко ме поуспокои. Дълго мислих, преди да му отговоря:
— Не зная. Много неща не помня. Често се опитвам да си ги спомня, но не мога. В главата ми се появява нещо тъмно… и страшно.
Тати внимателно ме наблюдаваше и като цяло остана доволен. Но една мисъл в главата му ме постресна. Със сигурност Тати не беше глупак.
Малко по-късно, когато отидох в кухнята да си налея мляко, случайно чух какво си бъбрят Тати и Резо и замрях на място като препарирана.
— Чу ли ги за какво си говореха? — попита Тати.
— Саша не съм го чул — отвърна Резо. — А тя два пъти каза не и един път да.
Върнах се на пръсти в стаята си и се опитах да се съвзема от почудата. Резо излъга шефа си, родния си баща, тъй да се каже. Той наистина не можеше да чуе какво дрънка Саша, но със сигурност беше запомнил дословно моите отговори.
„Чудо на чудесата!“, помислих си, докато си лягах да спя, и се зарекох на другия ден да се поровя, както подобава, в неговия мозък. След като от опит бях установила, че мислите му могат да довършат човека, аз упорито избягвах да прониквам в главата на Резо, но сега съжалих за това. Бях пропуснала нещо съществено у това момче.
На сутринта станах рано и веднага тръгнах към басейна. В къщата цареше тишина, Тати си почиваше, охраната ходеше на пръсти, а аз се настаних под чадъра с книга в ръка, сгушена в хавлиения си халат заради сутрешния хлад. Резо можеше да се появи всеки момент и аз го чаках с нетърпение, защото много ми се искаше да послушам мислите му. Много скоро чух някои от тях, и то какви… Нищо подобно дори през ум не ми беше минало, пък и ми се струваше абсолютно невероятно, че нещо такова би могло да се пръкне в неговата глава.
Той мечтаеше, а мечтите му бяха изумителни. Аз дори изтървах книгата и се обърнах да видя дали пък наоколо не се навърта някой друг. Резо стоеше в креслото си на сенчица и щом видя, че се обърнах към него, каза:
— Добро утро. — Аз кимнах, шашната.
„Няма грешка. Той е.“
И послушах още малко. Изчервих се, дишането ми се затрудни, а след това захвърлих халата и на бегом се пльоснах във водата.
„Ама че кучи син! И откъде на този малоумник му е хрумнало всичко това в главата?“
Малоумникът се премести по-близо до басейна, аз доплувах до него, а той каза:
— Студено е още, ще се простудиш. — И ми приготви кърпата.
— Вчера ти излъга Тати — изсъсках аз.
— Не го излъгах — начумери се той.
— А сега лъжеш и мен.
— Не е хубаво да се подслушва.
— Не съм подслушвала, случайно чух, а това са различни неща. Схващаш ли?
— Ами… аз пък чух онова, което чух, и ме остави на мира.
Излязох от басейна, защото някак си не вървеше да се ядосвам, плацикайки се във водата. Той метна кърпата на раменете ми, а аз изсъсках:
— Не ме докосвай!
— Не те докосвам — тросна се Резо, примъкна креслото си до моето и притихна, а аз започнах да мисля с какво бих могла да го утеша. Не измислих нищо и изтърсих:
— Благодаря.
— Чух, каквото чух — инатливо повтори той.
Аз го изгледах от горе до долу и се натъжих, защото без неговата помощ дните ми тук щяха да станат тежки. Макар че Резо имаше само една гънка в мозъка си, беше наблюдателен и хитър. Значи се налагаше да го обвържа със себе си с нещо по-съществено от играта на шах, но някак не ми се искаше да мисля за това сериозно. Трябваше да събера сили за такава крачка.
Изведнъж той започна да се усмихва.
— Времето ще бъде хубаво, слушах прогнозата. 25–27 градуса. Ще идем ли някъде?
— Ще си стоим вкъщи — отвърнах и добавих, въздишайки: — Хайде да пием чай.
В три часа, точно след като бяхме привършили с обеда, в къщата се появи мъж на около шестдесет години — беше дебел, розовобузест и с весел поглед. Докара го Витя и го заведе при Тати.
— Кой е този? — попитах Резо, а той сви рамене:
— За пръв път го виждам.
Застанах нащрек, защото това никак не ми хареса.
В този момент Тати ме повика при себе си, всъщност не го направи Тати, а Витя излезе и кресна:
— Варвара, Владимир Иванович те вика.