— Че какво общо имат библиотеките? — не се предаваше Доктора.
— Такова, че преди десет години, когато Клим е бил юноша, хората вземаха книги от библиотеката.
— Да речем, ще научиш, че той безумно е обичал Достоевски. И какво от това?
— Ще се появя пред него в образа на Сонечка Мармеладова — изсмях се аз, но Доктора не оцени шегата ми.
Ние закусвахме на верандата, Тати се разливаше от любезности и на два пъти, уж случайно, ме погали по главата. Реших да се възползвам от доброто му настроение и казах:
— Толкова ми се иска да замина някъде…
— Къде? — сепна се той, а аз свих рамене.
— Не зная… Вчера имаше реклама по телевизията: предлагат еднодневни екскурзии до едно ваканционно селище… забравих как се казва.
— Ами щом искаш… — въздъхна Тати. — Макар че какво и е лошото на градината? И басейн има… — Но се засрами я бързешком добави: — Не искам да те държа под ключ, ти сама си си господарка.
„Как ли пък не!“, помислих си, гледайки го с благодарност. Той ме погали още веднъж по главата и като че ли се успокои. След това извика Резо и започна да му втълпява нещо в продължение на десет минути — очевидно го инструктираше. Младежът се върна при мен, преливащ от енергия, и започна да се върти наоколо ми, тъй като явно очакваше разпореждания, но денят беше петък и аз заникъде не бързах.
— Ще ида да поплувам — казах високо.
Резо сякаш се обиди и се потътри подире ми. Седна в креслото до басейна, облечен в любимия си костюм, и се приготви да се поти през целия ден. Ама че глупак!
Бях се отдала на размисъл и не разговарях, а на него много му се искаше да си поприказваме. Той устиска един час в мълчание, а после ехидно каза:
— Треснали са колата на Саша.
— На кого? — Направих се, че не разбирам нищо.
— На Монаха.
— Как са я треснали?
— Ами… в смисъл че са я взривили. Добре че е останал жив.
— Как така е останал жив, след като са взривили колата му?
— Ами не е бил вътре. Бил е един негов приятел. Врътнал ключа и — тю-тя…
— А приятелят му?
— Приятелят му… ами… — Резо се натъжи, защото Тати му бе заповядал да не ме разстройва и сега той се чудеше дали смъртта на неизвестния чужд приятел ще ме разстрои, или ще съумея да я преживея, без да накърня здравето си.
— Загинал ли е? — окръглих очи.
— Не съвсем — изтърси той. — Лекарите казали, че може и да се оправи.
— Според мен говориш глупости — не издържах аз, а Резо се обиди.
12
След час Тати тръгна да си върши работата, махвайки ми с ръка за довиждане, а телефонът в къщата започна непрекъснато да звъни. Резо вдигаше слушалката, казваше да, после я връщаше на мястото й и клатеше глава. Той включи идентификатора на номерата и побесня още повече, защото не се сдоби с информация. Беше съвсем ясно, че искаха да чуят мен. Въпросът беше: кой? Или Орлов, което много ме плашеше, или Саша Монаха, който трябваше да е покойник.
Когато се разнесе поредното позвъняване, аз се насочих към телефона под строгия поглед на Резо.
— Слушам — изпищях с тънко гласче.
— Това твоя работа ли беше? — поинтересува се Саша.
— Кое? — не разбрах.
Той изпсува мръсно и продължи:
— Решила си да ме пречукаш, така ли?
— Ти да не си откачил, а? — учудих се искрено. — Би ли ми казал как бих могла да наглася такова нещо?
— Не зная, но бъди сигурна… — Нататък последва една дълга и още по-мръсна псувня — и това ми било джентълмен!
Поклатих глава в очакване потокът от красноречието му да се изчерпи.
До този момент Резо стоеше срещу мен, мушнал ръце в джобовете си, но след това се обърна, излезе от стаята и затръшна вратата.
— Благодаря! — подвикнах след него.
— На мен ли говориш? — попита Саша.
— Не, разбира се. Нямам за какво да ти благодаря. Зная за взривената кола, чух, когато Резо и Витя си говореха. Някой снесе на Тати, че това е дело на Клим, нямам представа кой е Клим, но момчетата казаха, че той не си падал по теб. А, и още нещо: не смей да звъниш тук, иначе ще бъда принудена да разкажа на Тати за нашите предишни срещи. Пръстенът е тук, в къщата, не ме вкарвай в грях.
Саша искаше да каже нещо, но аз затворих и тръгнах да търся Резо. Той стоеше на стълбите на верандата и изглеждаше ужасно нещастен. Все пак щеше да ми се наложи да осъществя мечтите му, макар че не ми се искаше. Погледнах го със съмнение и отсякох: само не днес. Той вдигна глава.