— Ще ме наклепаш ли? — попитах весело.
— Не мисля, че искаш да причиниш зло на Тати — изрече след кратък размисъл. — Според мен ти се отнасяш добре към него.
— Той ми е като баща — уверих го. — Нали знаеш, че съм сираче.
— Може би ще ми кажеш какво общо имаш с Монаха? Въпреки всичко не питам от любопитство, а за да не се притеснявам… абе за да съм сигурен, че в това няма нищо лошо за Тати.
— А ти кого охраняваш? — нацупих се аз.
— Теб — отговори след кратък размисъл.
— Ами охранявай ме тогава…
Тръгнах към басейна, а той се потътри след мен и започна да каканиже:
— Разбира се, охранявам теб и в този смисъл всичко е правилно, но ти имаш тайни и това ме тревожи. А именно Тати е този, който ми е възложил да те охранявам. Той е моят шеф. Схващаш ли?
— Разбира се. А аз коя съм?
— Ти ли? Ти си си ти.
— Но ти си длъжен да охраняваш мен, нали така?
— Ами…
— Охранявай ме тогава! — Разперих широко ръце.
Вечерта, преди да дойде при мен, Доктора дълго разговаря с Тати, после влезе в стаята ми с разтреперани ръце и веднага се нахвърли върху ми с упреци:
— Какви са тези идиотщини с компютъра?
— За какво говориш? — не разбрах аз.
— Тати каза, че вкарваш в компютъра някакви щуротии и твърдиш, че това са мислите ти.
— Нищо особено, Докторе.
— Какво значи нищо особено? — Той като че ли се накани да кресне, но се опомни навреме. — Кажи ми, за бога, защо ти е всичко това? — Премина към зловещ шепот.
— Записвам мислите си.
Доктора се стовари във фотьойла.
— Ти си полудяла…
— Докторе, изобретих свой собствен код. Едва ли някой ще успее да го разшифрова. А с моята диагноза да измисляш дивотии и да ги представяш за гениални мисли е нещо напълно естествено.
— Едва ли някой ще успее да го разшифрова, така ли? — уточни той. — Ами ако все пак успее? Какво пишеш там, по дяволите?
— Нищо… съставям планове.
Обзет от крайно отчаяние, той вдигна нагоре ръце, а аз добавих:
— Докторе, трябва да идеш на почивка. Преуморил си се…
В отговор той ме посъветва да ида в лудницата, но разбира се, наум. Поуспокои се малко и започна да разказва новините. Изведнъж се подсмихна и каза:
— Той обичал Ремарк.
— Кой? — не се досетих веднага.
— Клим — сви рамене Доктора. — Представяш ли си: „Трима другари“, „Триумфалната арка“ — и такъв тип като Клим. Невероятно…
— Че защо? — отбелязах, почесвайки нос. — В това има нещо… Вярно, в нашия случай по-подходящ би бил „Черният обелиск“. Ремарк значи… Виж какво, Докторе — разбързах се аз, — още днес се обади на този телефон. — Надрасках номера на листче. — Ще търсиш Олег Николаевич, това е Клим. Ще му предадеш, че Монаха има огромни претенции към него заради взривената кола и загиналия си приятел и че се е похвалил, че Клим скоро няма да е сред живите на белия свят. Ще научиш от Орлов адреса на най-близкия приятел на Клим, желателно е също така той да събере сведения и за навиците му и да ми ги съобщи. Затрупах те със задачи, така че — върви! — Доктора тръгна, а аз се опомних и му взех листчето с телефонния номер. — Няма да забравиш номера, нали? — попитах разтревожено.
— Няма да го забравя — С нещастен вид отвърна той.
На другата сутрин Тати не беше вкъщи, изобщо напоследък той далеч по-рядко се задържаше у дома, тъй като проблемите му ставаха все повече и повече благодарение на старанията на Орлов, а естествено — благодарение и на моите. А мен ужасно ме притесняваше Монаха. Едва ли бих могла да го шантажирам дълго с пръстена и ако се захванеше с Доктора, това щеше да е краят на всичките ми тарикатлъци: надали някой щеше да повярва сериозно на моите приказки за способността ми да чета мисли, а освен това Доктора беше единствената ми връзка с външния свят, пък и бе добър човек, макар и досаден. Никак не ми се искаше да го изгубя.
Разбира се, ако Клим и Монаха затънеха в някаква междуособица, това щеше да отвлече за малко вниманието на Саша и щеше да ми даде време да измисля гениална развръзка. Дано само Доктора да не объркаше нещо и да се държеше предпазливо.
Резо прекъсна тъжните ми размисли. Появи се пред мен сякаш изпод земята, с хитро присвити очи, и беше подозрително усмихнат.
— Ти ли ме наклепа за компютъра? — попитах и той веднага посърна.
— Просто си върша работата. Тати ми плаща пари и аз трябва да изпълнявам заповедта.