На няколко крачки от последното бунгало започваше брезова горичка, чиито граници не се виждаха.
— Според мен тук е страхотно! — отсъдих бодро.
Резо беше оставил вратата на бунгалото широко отворена, седеше на стъпалата и ме гледаше, т.е. вършеше си работата.
Приближих се и надникнах в бунгалото. Без да се брои верандата, тук имаше само една стая с шкаф, маса, столове и две легла, сложени едно до друго. Това не ме смути, защото не се канехме да нощуваме тук. Макар че… Хвърлих един поглед към Резо. Не, не се канехме. Още не бях готова да го ощастливя.
Разопаковахме нещата си набързо и отидохме в столовата, тъй като жената, която ни регистрира, ни съобщи, че за пристигащите само за един ден закуската се сервира късно.
Там имаше четири редици от маси, застлани с бели покривки, а върху всяка от тях беше поставена табелка с номер. Нашият беше двадесет и първи, ние седнахме и сервитьорката веднага ни поднесе закуската. Освен нас, в момента тук се хранеха едно семейство от четирима души и компания млади момчета, които седяха край масата, разположена в самия ъгъл на столовата. Клим не беше сред тях. Впрочем сега той би трябвало да е отишъл за риба.
— А тук има ли място за къпане? — попитах Резо.
— Точно зад столовата има старо речно корито, сега е превърнато в нещо като гребна база и там се намират лодките. Малко по-нататък, на около десет минути пеша, е язовирът, но там водата е студена, има още и една река, но тя е по-далеч — на около два километра път през горичката. До нея може да се стигне и с кола, но тогава трябва да се мине през селото, а това са около петнадесет километра.
— Ясно. Мисля, че старото корито ни е напълно достатъчно. Или там рибарите са накацали от единия до другия край?
— Не, рибарите предпочитат язовира или реката.
След като закусихме, ние се разтъпкахме из ваканционното селище, разходихме се из брезовата горичка и дори отидохме до язовира. Резо погледна часовника си и каза:
— Скоро ще стане време за обед.
— Връщаме се — кимнах с надеждата, че ако Клим беше тук, щеше да се появи в столовата.
Вървяхме по пътечката. Бунгало номер шест беше на самия край на ваканционното селище, почти до оградата от телена мрежа. До площадката пред входа му беше паркиран огромен ярко вишнев на цвят джип „Мицубиши“.
— Хубава кола — отбелязах, обръщайки се към Резо.
— Кола като кола — измърмори той, засегнат заради конкуренцията на своя опел.
А на мен ми стана ясно, че Клим е тук, защото джипът беше негов — това, без да каже нито дума, ми съобщи Резо и прибави още някои неща по негов адрес, от които си направих извода, че двамата не са приятели.
Но с идеята за обеда се минах: никак не беше лесно да се срещна с Клим в столовата, защото във ваканционното селище почиваха страшно много хора, почти всички маси бяха заети, а човекът, който ми трябваше, никакъв не се виждаше.
Ядях бавно, старателно дъвчех храната и внимателно поглеждах настрани, но без какъвто и да било резултат. Резо също хвърляше погледи наоколо, а накрая, явно заподозрял нещо, започна да върти глава на всички страни.
Чудно бе как тя не изхвръкна от раменете му… Нямаше смисъл да чакам повече, залата се опразваше и сервитьорките разчистваха масите. Станах и тръгнах към изхода.
Тъкмо поехме по алеята, когато иззад ъгъла се показа компания от трима мъже. Клим беше в средата. Интересно — дали вчера Доктора го бе притеснил с обаждането си? По вида му не можеше да се каже, че е разтревожен от нещо, защото стъпваше бодро и гледаше весело. Жалкото бе, че не можех да се приближа до тях: те вече бяха влезли в столовата, а аз нямах повод да се върна там. Резо не реагира на появата на Клим, защото може би просто не го бе забелязал, и предложи:
— Ще идем ли на гребната база?
Едва ли на Клим би му хрумнало да се вози с лодка, тъй като компанията им беше мъжка и следователно щяха да си почиват по мъжки: щяха да се заврат някъде на сянка и да пресушат по един литър алкохол на глава от населението, замезвайки с рибената чорба. Впрочем не разчитах особено да се запозная с него точно днес. Имаше време и не бързах. Сега най-важното беше да накарам Тати и моя верен страж да свикнат с мисълта, че редовно ще почивам във ваканционното селище, а след това щях да реша какво да правя.
Возихме се на лодка повече от час, аз седях на кърмата, провесила крака във водата, и от време на време вдигах фонтани от пръски. Позабравил за бдителността си, Резо не откъсваше поглед от врата ми. Естествено би предпочел да гледа лицето ми, но беше доволен и от врата.