— Я, рибка! — изписках аз и го погледнах през рамо, пускайки най-щастливата си усмивка.
— Това са попови лъжички — отвърна Резо.
— Не, видях рибка.
— Добре де! — промърмори след минута. — Нека бъде рибка, макар че тук има само попови лъжички.
— Ти просто не виждаш онова, което виждам аз! — Бях принудена да нацупя устни, а той се засрами и замаха още по-усърдно с греблата.
— Сложи си шапката — загрижено каза Резо. — Ще ти напече главата.
Шапката се поклащаше на гърба ми.
— Ти си я сложи — пренебрегнах съвета му аз.
— Можеш да се попечеш.
— А ти ще си седиш с твоя идиотски костюм, така ли?
— Защо да е идиотски? — обиди се той. — Костюмът е хубав. Скъп. Купих го специално… е, за работата си.
— Само ненормален човек може да се вози в лодка с костюм. Според мен така изглеждаш глупаво.
— Ти по-добре седни както трябва — преглъщайки обидата, след десет минути каза Резо. — Пръскаш.
— Какво от това? Ще търпиш.
Той отново се съсредоточи върху врата ми, а аз слушах мислите му и се подсмихвах. Те ми се сториха изключително забавни. Обърнах се с виновна усмивка и казах:
— Извинявай. Кой знае защо, понякога ми се иска да ти говоря всякакви глупости. Не ми обръщай внимание, разбра ли? Всъщност харесва ми, че си до мен… дори в този идиотски костюм. — Сбърчих нос и с всичка сила плеснах с крак във водата, обливайки Резо от горе до долу. Той не се разсърди, а аз се разсмях. Но все пак свали сакото си и до края на деня се разхожда по риза.
Върнахме се в бунгалото.
— Можеш ли да играеш федербал? — попитах.
Той се замисли.
— Вероятно. В смисъл че преди време със сигурност можех, но отдавна не съм го правил.
— Тук някъде трябва да дават под наем спортни уреди — казах аз, настанявайки се на стъпалата. — Иди да вземеш един федербал.
— А ти?
— Ще те почакам тук.
Той тъпчеше на едно място пред мен и гледаше посърнало встрани.
— Не ми се иска да те оставям сама — заяви, след като се нагледа до насита на околностите. — Може би да отидем заедно?
— Как ли пък не! Върви, върви!
— Всъщност не бива да те оставям сама — въздъхна той.
— Тук няма врагове и няма телефони.
— Все едно…
— Ще идеш или няма да идеш? — ядосах се. — Дай тук сакото си и върви. Ще те чакам в бунгалото.
Станах и отидох на верандата, а Резо тръгна да търси бюрото за спортни уреди под наем. В бунгалото беше задушно и аз се преместих на пейката до фонтана. Скоро Резо се появи с хилки под мишница и започна да се дърли:
— Обеща да ме чакаш на верандата.
— И какво от това? — учудих се. — Виж колко е хубаво тук. Харесват ли ти розите?
— Честно казано, не много. Бодливи са.
— Но пък са красиви, нали?
Той ми кимна, мислейки си за нещо друго. Аз свалих обувките си и тананикайки си, тръгнах по зелената поляна, а Резо пристъпяше покрай мен барабар с мечтите си.
— Имаш ли си момиче? — попитах го след малко.
— Какво?
— Момиче.
— А-а… Имам. Само че рядко се виждаме заради работата ми.
Той наистина имаше момиче, то работеше в стриптийз бара на моя любим бардак „При Рашел“, а за другото Резо лъжеше, защото вече от няколко седмици не се бе отбивал при своята Зинаида, но това изобщо не беше поради липса на време.
— Хубава ли е? — не преставах аз.
— Обикновена е — отговори след кратък размисъл.
— А аз?
— Ти си знаеш. — Резо сви рамене.
— Какво зная?
— Ами…
Спрях, за да го изчакам да ме настигне, и го погледнах сърдито:
— Какво ами?
— Разбира се, че си хубава. Но аз не бива да ти казвам това, а ти не бива да питаш.
— Защо?
— Защото моята работа е да стоя до теб, а пък ти ме притесняваш с въпросите си. Не е честно. Освен това на Тати няма да му хареса, ако ти казвам колко си хубава и други такива неща…
— Че откъде ще научи? — учудих се. — Или ти сам ще му снесеш?
— Ако продължиш да се заяждаш, ще млъкна и повече няма да разговарям с теб.
— Не ти стиска! — заявих убедено и закрачих с настроение.
Играта на федербал с Резо се оказа трудна работа. На него повече би му прилягало да мята гюле. Нещастното перце излиташе в небесната шир, а след това аз го търсех из тревата като кученце. Времето мина неусетно и хората тръгнаха към столовата за вечеря.