— Аха. Това момиче е на Тати, така че спести си красноречието.
Клим явно много беше слушал за мен, защото мислите му веднага потекоха в друга посока. Той възприе по свой начин израза момичето на Тати и това, неизвестно защо, го възмути, просто човекът не беше в състояние да си представи мен и Тати като двойка.
— Мисля, че ти вече разказа всичко — не преставаше Резо, само че в този момент Тати изобщо не го вълнуваше.
— Какво си се наежил? — попита презрително Клим.
— Нищо! — тросна му се Резо, а аз сметнах за нужно да се намеся:
— Резо, престани, ако обичаш. Аз разговарям с този човек и ми е интересно. Кажи ми, моля ти се, какво лошо има в това?
Той се намръщи, на лицето му се изписа злоба, но седеше и слушаше Клим, като на това отгоре непрекъснато презрително се подхилваше: един вид, колкото и да се правиш на интересен, все едно — няма никакъв смисъл.
— Хайде да идем да ядем рибена чорба! — каза Клим и стана.
Прецених, че не бива да форсирам събитията и отказах с благодарност.
— Ако решите, елате — кимна Клим с видимо съжаление и повика Резо настрана: — Може ли да ти кажа нещо?
Те не се отдалечиха много и аз чух разговора им, макар че говореха с приглушени гласове.
— Това да не е въпросното момиче? — попита Клим. — Май казваха, че е смахната.
— Ти си смахнат — засегна се Резо. — Това Тати нарочно го измисли, за да не я закачат момчетата.
— А това, че е дошла от лудницата, също ли Тати го е измислил?
— Може и да е дошла от лудницата. Теб какво те засяга?
— Нищо. Просто ми е интересно. Хубаво момиче. Тати има вкус.
— Клим, ти си глупак. Тя му е като дъщеря.
— Естествено! — изсумтя онзи. — И на възраст е точно по тази мярка.
— Защо не се разкараш с твоите мръснишки мисли? Тати с пръст не я е докоснал, понеже е интелигентен човек, а ти не си.
— Добре добре. Продължавай да носиш службата си, вярно куче-пазач. — След като ми кимна на сбогуване, Клим закрачи към бунгалото си, а Резо се загледа след него с дълбоко презрение.
Аз отново се заех да чета стихове, преструвайки се, че срещата с Клим не ми е направила никакво впечатление. Но след час попитах:
— Може би няма да е зле да им идем на гости?
Нямах никакви намерения да ходя където и да било, просто ми беше интересно как ще реагира на това Резо. Той се навъси и не пожела да ми отговори. За сметка на това след малко започна да ми намеква, че е време да се прибираме вкъщи. Не му обърнах внимание, а той влезе в бунгалото и започна да звъни на Тати от мобилния си телефон. Не зная какво точно му каза Тати, но Резо посърна още повече.
За да го поразведря малко, аз му предложих да се поразходим и ние бродихме почти половин час из горичката. Пресметнах маршрута така, че на връщане да минем покрай бунгалото, в което се бе настанил Клим. Там веселбата беше в разгара си, момчетата седяха на сянка, разговаряха високо и се държаха така, като че ли туристическото селище бе тяхно.
Забелязаха ме. Клим вдигна глава и извика:
— Ей, Резо, не се притеснявай, влизай!
Престорих се, че това не се отнася за мен и закрачих по-бързо, а моят верен страж демонстративно се извърна на другата страна и отказа да се отзове на виковете на подпийналата компания.
— Да си вървим вкъщи — усмихнах се аз.
Доктора беше там и седеше на верандата с Тати (по пътя Резо му се обади и доложи, че се връщаме).
— Ето я и Варенка — мило каза Тати, а аз се усмихнах. — Добре ли си почина, дъще?
Дъще беше нещо ново, явно Тати бе в добро настроение, но от какво ли?
— Благодаря, добре — съобщих аз, показвайки на околните колко щастлив е животът ми. Тати кимна, а Доктора малко припряно стана, понеже компанията на Тати винаги го притесняваше.
Когато влязохме в стаята ми, той извади един плик от вътрешния джоб на сакото си.
— Какво е това? — учудих се.
— Онова, което искаше.
Отпуснах се във фотьойла, погледнах със съжаление приятеля си и казах:
— Докторе, ти си мръднал. Ами ако те бяха претърсили? Хиляди пъти съм ти казвала: не носи тук никакви документи и бележки…
— Помислих, че…
— Не трябва да мислиш! — отсякох аз и отворих плика. Там имаше две снимки и кратка справка. Ставаше дума за един от приятелите на Клим и щом погледнах фотографиите, аз се усмихнах, защото това беше въпросният Вова, майсторът на рибената чорба. Какво пък, не беше зле!