Затворих плика и го върнах на Доктора. Той много ме разтревожи, защото беше нервен, притеснен и потънал в съмнения. Търсенето на смисъла на живота нямаше да го доведе до добро. Трябваше поне за известно време да се отърва от Доктора. Много ме тревожеше Саша Монаха. Без лична среща нямаше как да разбера какво е намислил, а пък на него нищо не му костваше да се добере до моя приятел.
— Виж какво — след като събрах сили, започнах аз, — вземи си отпуск и напусни града.
— Какъв отпуск, ти си полудяла! — възмути се той.
„Може и да съм полудяла, но някои хора съвсем наскоро твърдяха, че съм нормална. Добре де, няма нужда от кавги.“ Предъвках устни и започнах да го увещавам:
— Докторе, Монаха не е глупак, а на мен ми има огромен зъб. Боя се, че ще му се прииска да се срещне с теб, разбираш ли за какво намеквам? Едва ли разговорът с него ще ти допадне.
Доктора видимо пребледня, очите му започнаха да се въртят в орбитите, а ръцете му се разтрепериха. Попипа машинално плика в джоба си, като че ли в този момент цялата опасност се бе събрала там.
— Мислиш ли, че…
— Трябва да заминеш.
— Ами Орлов? Какво да му кажа?
— Нищо. В момента той също не ми трябва.
Не биваше да употребявам думата също, защото между веждите на Доктора се образува бръчка, а погледът му помътня.
— Имам една молба към теб — побързах да го отвлека от лошите мисли аз. — Ще пуснеш този плик в пощенската кутия на Скобелев.
— Защо? — изплаши се приятелят ми.
— Господи… Поне веднъж направи това, за което те моля, без да задаваш глупави въпроси.
— Държиш се странно — подскочи той. — Нищо не обясняваш. Защо ти е Скобелев?
Въздъхнах тежко и започнах да разглеждам тавана. Поседяхме мълчаливо в продължение на около пет минути.
— Тревожа се за теб — тихо каза той. Всъщност много се тревожеше за себе си, пък и мислеше, че съм чисто луда.
Ние се виждахме рядко и откъслечно, той не знаеше нищо за моите планове, а животът му се струваше безсмислен. За пръв път съжалих, че преди три години го взех със себе си. Няма ненаказано добро. Но запазих тази мисъл за себе си, въздъхнах изразително и казах:
— Ще ми помогнеш ли?
— Да.
— Ще пуснеш ли плика в пощенската кутия на Скобелев?
След кратък размисъл той кимна.
— Това се иска. Още утре напусни града.
— Къде да ида? — веднага се развълнува Доктора.
— Където искаш. На юг, в чужбина. Пари има.
— Ами работата ми?
— Измисли нещо. Вземи си болнични… Господи, Докторе, голям човек си! Не ме изнервяй. Не искам Монаха да те докопа.
— И за колко време трябва да замина?
— Не зная. Обаждай ми се. Мисля, че можеш да ми се обаждаш — това няма да предизвика подозрения тук, защото в края на краищата ти си моят лекуващ лекар.
Перспективата не го вдъхнови особено, но той отиде при Тати и надрънка някакви неща за предстоящото си заминаване, а след това се сбогува с мен, като в този момент беше убеден, че аз просто искам да се отърва от него. Нямах време да водя дълги разговори и да го разубеждавам, затова на раздяла го целунах за довиждане и му прошепнах:
— Много ще ми е мъчно.
Това малко го поутеши.
Докато аз се сбогувах с Доктора, Резо успя да разкаже на Тати за Клим. По принцип моят благодетел не обичаше Клим, а след като чу какво се бе случило, съвсем се притесни: та нали не някой друг, а именно Клим беше изпратил момчетата, които ме бяха докарали до лудост. Според него аз нямах представа за това, пък и вероятно самият Клим не се досещаше коя съм, но независимо от всичко според Тати взаимният ни интерес не би довел до нищо добро.
Резо стоеше зад гърба на шефа си и хитро присвиваше очички, а Тати мило ме разпитваше:
— Резо казва, че във ваканционното селище си се запознала с някакъв мадеж.
„Ама че си тарикат!“, изсумтях аз и кимнах:
— Всъщност не сме се запознали. С Резо играехме федербал, а когато перцето излетя на пътечката, той ми го подхвърли обратно. После дойде при нас и те си поговориха малко с Резо. Покани ни на рибена чорба.
— А на теб той как ти се стори? — Аз свих рамене. — Хареса ли ти? — Тати разговаряше с мен като с малко дете, напълно забравил на колко години съм. Не, спомни си. Мисълта му се спря на факта, че умът ми е детински (това пък откъде му хрумна?), но, общо взето, съм голяма жена и дори съм била омъжена, макар и за кратко. Срещу природата не можеше да се върви и други такива… Аз се постреснах да не би от прилив на доброта Тати да започне да ми дава разни хормонални таблетки, за да се пребори с природата. Но в този момент той си спомни, че мъжът ми е избягал от мен в чужбина именно заради същата тази природа, т.е. заради нейното отсъствие в моя организъм, погледна ме със съмнение и като че ли се успокои. Преди лягане изиграхме една партия шах, Резо се мотаеше наоколо и от време на време подлизурски ми се усмихваше. Трябваше по някакъв начин да го отуча да доносничи.