Гарваните прелетяха ниско над Темза, над крайбрежния булевард „Виктория“ и над Кралската опера. Зърнаха първия кукубут на улиците долу и очите им проникнаха през почти човешката маска, за да видят звяра отдолу, с неговите бивни и остри нокти. Всеки кукубут бе обвит в тъмна аура. И бяха стотици — тичаха, скачаха, поединично и по двойки, насочвайки се към затвореното пространство на „Ковънт Гардън“.
Гарваните моментално разбраха, че създанията сигурно са открили английския магьосник. Човките им се раздвижиха в синхрон, оформяйки една-единствена дума.
— Дий.
И някъде извън времето, в едно изолирано Сенкоцарство, Один се събуди.
Огромните сиви очи на Древния се отвориха, но той не виждаше безжалостните снежни простори и планините от ледени кристали, които го заобикаляха. Откри, че се взира надолу към сцена, оцветена в изменчиво черно-бяло и без звук: един човек, обграден от трима кукубути. Все повече и повече от съществата се трупаха около него. И макар че не се виждаше и помен от отличителната аура на Дий, Один разбра, че този човек е английският магьосник.
Древният оголи зъби в свирепа усмивка: онези, на които Дий дължеше вярност, искаха той да бъде доведен пред тях за присъда и наказание, но Один имаше други планове. Гигантската фигура се отблъсна от единственото живо нещо в нейния свят — хилаво и изкривено подобие на Игдразил — и се приготви да прекоси Сенкоцарствата.
Глава 14
Беше намерил задната врата на книжарницата отворена.
Джош Нюман смъкна раницата от гърба си, щом пристъпи в сумрачния коридор, и изчака, за да могат очите му да се приспособят. Вонята бе невероятна — смесица от гнилоч и плесен, гаден мирис на мухъл, примесен с острата смрад на развалени яйца. Той се опита да диша само през устата. Затвори очи и се съсредоточи върху слуха си. Откакто Марс Ултор го бе пробудил, ясно разбираше колко са важни слухът, вкусът и обонянието. Съвременните хора разчитаха твърде много на зрението си; Джош бе започнал да осъзнава, че пробудените му сетива са всъщност същите онези изострени сетива, които са притежавали първобитните хора и благодарение на които са оцелявали.
Само че в сградата нямаше никакви звуци: тя даже създаваше чувство за изоставеност.
Преди по-малко от седмица той тичаше нагоре-надолу по този коридор, разтоварвайки книги от багажника на един фургон. Сега всички книги, които толкова грижливо бе подреждал една върху друга, бяха почернели от мухъл, бяха се разцепили и подули като гнили плодове и изглеждаха почти неузнаваеми.
Преди по-малко от седмица.
Щом осъзна това, Джош изведнъж разбра колко много неща се бяха променили през последните няколко дни, колко нови неща бе открил и колко малко знаеше — както той, така и останалата част от света — за истината.
Пое си дълбоко дъх и зловонният въздух приседна в гърлото му. После отвори очи, тръгна крадешком по коридора, бутна вратата и пристъпи в книжарницата.
И спря потресен.
Книжарницата представляваше неузнаваема развалина, покрита с дебел слой прах и плесен — гниеше направо пред очите му. В слънчевите лъчи, леещи се през зацапаните прозорци, се виждаше, че из въздуха се носеха прашинки. Джош стисна устни; не искаше да рискува някои от тях да попаднат в устата му. Направи крачка напред и усети как дъските на пода изскърцаха и се размърдаха под тежестта му. Върху дървото се образува мехур от гадна черна течност и кракът му започна да затъва. Той се дръпна назад и се притисна до стената, само за да открие, че тя също лепне от гнилоч. Мазилката бе толкова мека, че пръстите му потънаха в нея.
Джош се огледа и осъзна с ужас, че тези гъбички изяждат книжарницата: те се хранеха с всичко — с дървото, с хартията, с килима. Как ли щеше да изглежда това място след няколко часа?
Беше дошъл в книжарницата, защото Никола и Пернел Фламел живееха в апартамента над нея и той се надяваше, че са се върнали тук. Хвърли поглед нагоре и забеляза зейналата в тавана дупка, висящите жици и изгнилите греди. Изведнъж се зачуди след колко ли време опорите ще поддадат и горният етаж ще се срути, а после цялата къща ще пропадне в мазето.
Запромъква се покрай стената към стълбите. Струваше му се логично семейство Фламел да имат повече от едно жилище в града. Сигурно бяха подготвили места, където могат да избягат, ако ги грози опасност. Джош се надяваше, че ще успее да открие на горния етаж някакъв адрес — сметка, писмо или нещо друго, което да му подскаже къде са. Перилата се разклатиха, щом се хвана за тях — дървото бе станало меко като желе. Той дръпна погнусено ръка и се канеше да я избърше в джинсите си, но се спря. Щом тази гадна черна плесен можеше да разяжда дървото, какво ли щеше да стори с панталоните му? Последното, което му трябваше сега, бе те да изгният върху краката му. Дали това нещо би могло да разяде плътта му? — зачуди се изведнъж Джош и потрепери. Желанието да се обърне и да избяга бе почти непреодолимо, но той знаеше, че единственият шанс да намери сестра си е свързан със семейство Фламел, затова пое нагоре по стълбите.