— Кухулин.
— За неговата смърт? — попита Джош.
— Толкова, колкото и Скатах. Ако двете се бяха били редом с него, той нямаше да загине.
Никола стигна до края на стълбата и Пернел и Джош му помогнаха да слезе по последните стъпала. Той се подпря на стената, дишайки тежко, и Джош изведнъж осъзна, че Алхимика е вече старец. Изгледа внимателно Фламел и му стана ясно колко са го състарили събитията от последната седмица — ниско остриганата му коса вече бе почти снежнобяла, а бръчките се бяха врязали дълбоко в челото и бузите му. Вените върху обратната страна на дланите му изпъкваха и кожата бе покрита със старчески петна. Джош се обърна да погледне Вълшебницата. Тя също бе остаряла, макар и не толкова драматично като съпруга си. Пернел усети, че момчето я зяпа, и усмивката й стана тъжна. Тя протегна ръка и опря показалец в гърдите на Джош. Под тениската му прошумоля хартия.
— Ако не си върнем Сборника, за да подновим магията за безсмъртие, ще умрем от старост до броени дни. — Изведнъж зелените й очи плувнаха в сълзи. — Първо — Никола, а после — и аз.
Джош усети как сърцето му се свива. Макар да нямаше вяра на Никола и да не бе сигурен какво изпитва към Пернел, мисълта за смъртта им го изпълни с ужас. Двамата със Софи имаха нужда от семейство Фламел.
— Трябва да си върнем „Книгата на Авраам Мага“ — повтори Пернел.
— Сборника е у Дий — каза Джош. — Той сигурно вече го е предал на господарите си.
Никола поклати глава.
— Съмнявам се, че е имал време за това. Всичко стана толкова бързо. — Той подаде на Джош резбованата дървена кутия. — Ще поносиш ли това вместо мен? — Джош изсумтя, щом я пое; кутията бе изненадващо тежка. — Помисли — откакто взе Сборника миналата седмица, Магьосника непрекъснато е по петите ни. Не вярвам да е имал време да го предаде на своите Древни господари. А и едва ли го е носил в багажа си при пътуването до Англия. Логиката подсказва, че Сборника вероятно още е в Сан Франциско.
— Къде? — попита бързо Джош. — Може би ще успеем да си го откраднем обратно… — Той млъкна.
И Пернел, и Никола клатеха глави.
— Дори да знаехме — рече Вълшебницата, — обзалагам се, че го пазят нещо повече от човешки стражи. Освен това — тя потупа кутията в ръцете на Джош — имаме по-важни неща за вършене.
— Трябва да намерим сестра ти — каза Никола.
— И да унищожим създанията на Алкатраз — добави Пернел.
Джош изгледа двамата с тревога.
— Но как ще го направите? Това няма ли да изразходва всичките ви сили и да ви състари? И да ви убие? — добави той шепнешком.
— Да — отвърнаха в един глас Никола и Пернел Фламел.
— И това е цена, която сме готови да платим — заяви Вълшебницата.
Глава 20
Софи се върна в съзнание, но остана неподвижна, със затворени очи. Съсредоточи се върху своите пробудени сетива и се опита да си изгради мислена картина за това, което я обкръжава, по заливащите я звуци, миризми и усещания. Във въздуха имаше сол, което не бе необичайно за Сан Франциско, само че с горчив, леко кисел привкус, сякаш бе много близо до морето. В миризмата се долавяше примес на дизелово гориво, което подсказваше, че може би се намира на пристанище. Странно, но в топлия задушен въздух се носеше също така свеж мирис на дървесина и дъх на подправки. Още преди да усети лекото полюшване под себе си и да чуе тихия плисък на вода в дървен корпус, разбра, че се намира на борда на някаква лодка. Лежеше не върху легло, а върху нещо меко, което я обгръщаше здраво и държеше главата и краката й повдигнати.
— Знам, че си будна.
Гласът накара Софи да отвори очи. Скатах! Рошавата червена коса беше единственото цветно петно в тъмната стая и за миг на Софи й се стори, че жената се рее из въздуха. Тя напрегна сили да стане — осъзна, че лежеше в хамак, — и откри, че жената седи върху един дървен сандък с кръстосани крака, а черните дрехи й помагаха да се слее с тъмната стая. Но щом Софи се изправи, спомените нахлуха в главата й и тя разбра, че това не е Сянката. Това беше Ифа от Сенките.
Момичето се огледа и видя тежките завеси, които закриваха прозорците. Един от тях бе закован с дъски, а останалите бяха преградени с дебели метални решетки.
— Как разбра, че съм будна? — попита тя, докато се мъчеше да седне в хамака.
— Долових разликата в дишането ти — отвърна простичко Ифа.
Софи се добра до края на люлеещия се хамак, провеси крака и се взря в седналата върху сандъка фигура. Приликата й със Скатах бе поразителна — същата яркочервена коса, същите блестящи зелени очи и бледа кожа, — но нещо в издадената й напред челюст я отличаваше от сестра й. И докато Скати имаше тънки бръчици от смях около очите и в ъгълчетата на устата, лицето на Ифа бе гладко.