— Скатах каза, че се опитала да ги обучава, но те никога не са били толкова добри — добави Софи.
— Трябваше да стои далеч от тях — сопна се Ифа. — Те бяха нейни ученици, докато не решиха, че са узнали всичките й тайни, а после се опитаха да я убият. — Тя нададе приглушен смях.
— Това беше грешка — добави мрачно.
— Какво стана? — попита Джош, но Ифа извърна лице към прозореца с отнесен поглед. Той погледна към шофьора. — Какво стана? — попита пак. Любопитно му беше; винаги бе смятал нинджите за страхотни и сега имаше възможност да научи нещо за тях от човек, който в действителност ги е виждал и се е бил с тях.
— Не ти трябва да знаеш — промърмори Нитен. — Когато Скатах приключи с тях, Ифа настоя да догонят малцината оцелели.
— Дребният мъж посочи през предното стъкло, сменяйки темата. — Какво виждаш?
— Мъгла — каза Джош.
— Погледни пак — подтикна го Нитен.
Джош се втренчи напрегнато. На сантиметри пред колата пътят изчезваше в кълбяща се стена от влажни сиви облаци.
— Няма нищо за виждане — каза той накрая, като се мъчеше да разбере накъде клони японският безсмъртен.
— Винаги има какво да се види, стига да знаеш как да гледаш — отбеляза Нитен. Надигна леко глава и посочи с брадичката си.
— Погледни от двете страни на пътя, виждаш ли как мъглата се вие на кълбета? А сега погледни право напред и виж как се движи там.
Джош присви очи, взирайки се през стъклото, и изведнъж забеляза нещо странно.
— Изглежда, че пред нас се движи по-бързо, отколкото отстрани.
— Топлината, която се излъчва от пътя, кара мъглата да се движи — каза Нитен. — А от почвата и камъните не излиза топлина, затова мъглата там е неподвижна.
— Значи така успяваш да задържиш колата върху пътя. — Той кимна впечатлен.
Нитен се усмихна.
— Е, също така и с помощта на бялата линия по средата.
Пернел се наведе напред и вдиша дълбоко.
— Само че това не е обикновена мъгла, нали?
Ифа премигна, а после бавно се обърна да изгледа Вълшебницата.
— Не, не е естествена. Той знае, че идваме. Всеки момент ще се пренесем… — Още докато го изричаше, гладкото съскане на гумите по бетона се смени с хрущене по песъчлива повърхност. — … от този свят в неговото Сенкоцарство.
Джош се намръщи. Въобразяваше ли си, или мъглата наистина се разсейваше? Той се обърна да попита Софи и в същия миг мъглата изчезна напълно, разкривайки тучен пасторален пейзаж, който се простираше чак до далечното синьо море. Пътят сега представляваше само една прашна лента, оградена от двете страни с плодови дръвчета, само че нито дръвчетата, нито плодовете им му бяха познати. Той се озърна през облегалката към сестра си и повдигна вежда. „Къде сме?“ — изрече само с устни.
Софи поклати глава. „На сигурно място“.
Той тъкмо се канеше да я попита откъде знае, но видя как очите й се стрелнаха към Ифа и инстинктивно разбра, че Софи не иска близначката на Скатах да разбере докъде стигат нейните знания.
Пейзажът изглеждаше подобен — много подобен — на техния свят, но с някои дребни разлики. Дърветата бяха мъничко по-големи, тревата — по-висока, а цветовете — по-наситени и ярки. Той се приведе напред и се взря в небето. То бе ясносиньо, нашарено с бели облаци, но слънцето го нямаше никакво. Джош наклони глава, за да огледа по-добре небето през предното стъкло.
— Няма слънце — прошепна смаяно.
— Защото това е Сенкоцарството на Прометей — отвърна Никола от задната седалка. — Намираме се под земята, в Сенкоцарството, известно някога като Хадес. — Той се закашля, след което отново се отпусна в седалката.
— Всичко, което виждате около себе си, е илюзия — помнете това — завърши Пернел.
— Хадес… — започна Джош, повишавайки тревожно глас.
Някакво движение привлече вниманието му и той се обърна да погледне през прозореца. Сега колата пълзеше по прашния път и той видя как измежду дърветата от едната страна излиза фигура. Последва я втора и трета, и изведнъж покрай тесния път се образува дълга редица от създания със смътно човекоподобен вид. Изглеждаха недооформени, криви, с прекалено големи глави или с една ръка по-дълга от другата, с големи стъпала на тънки крака или с твърде много пръсти на ръцете. Лицата им бяха почти гладки, само с леки вдлъбнатини на мястото на очите и устата, а освен това всички създания бяха плешиви и нямаха уши, нито носове. Когато колата се приближи, Джош видя, че тъмнокафявата им кожа е нашарена с безброй бръчици… като засъхнала кал.