— Това са големи — прошепна ужасено той, спомняйки си калните хора, които бяха придружавали Дий при нападението над книжарницата.
— Не големи… — промърмори Софи. Спомените се блъскаха в главата й; затрептяха образи — мрачни, ужасни картини на безименен древен град. — Не, не са големи…
— Не са големи — сопна се Ифа, като се извъртя в седалката към него. — Дори не ги споменавай. Големите са просто сянка на тези създания. Това са последните останки от Първите хора.
— Първите хора ли? — Джош поклати глава. — Никога не съм чувал за тях.
— Не си ли? — попита невярващо Ифа. Погледна към Никола, Пернел и Софи, преди да се обърне отново към Джош. — Нали знаеш, че моят чичо Прометей е създал първите човеци от кал?
Идеята бе толкова абсурдна, че Джош се засмя. А после осъзна, че никой друг в колата не се смее. Погледна към сестра си и я видя как кимна леко.
— Първите хора.
— Направил е хора от кал ли? Това… Но това е просто…
— През тази седмица вече видяхме хора от кал и от восък — побърза да му напомни Софи.
— Знам, но те бяха изкуствени създания, оживени от аурите на Дий и Макиавели. Това мога да го разбера — поне донякъде. — Той погледна към безформените фигури, наредени покрай пътя, и се обърна към Ифа. — Но ти казваш, че Прометей е създал човешката раса!
Ифа заговори, втренчена право в Джош.
— Чичо ми се появява в митологията на много народи. Има много имена, но историята е една и съща: Прометей е създал първите човеци от кал, използвайки древна технология, която била толкова напреднала, че приличала на магия. Някои от другите Древни са създали животните, но Прометей отишъл една крачка по-далеч. Според мнозина, прекалено далеч. Това е причината Древните да го намразят и прогонят и затова е бил осъден на продължителна, бавна смърт в Сенкоцарството на Хадес.
Джош се обърна да погледне към човекоподобните фигури, застанали неподвижно покрай пътя. Внезапно го прониза една мисъл и той се извъртя в седалката да погледне към четиримата отзад.
— Щом е създал първите човеци — каза той с надежда, — това означава, че ще ни помогне, нали?
Смехът на Ифа бе противен.
— Какво толкова смешно има? — попита Софи.
Усмивката на жената-воин разкри вампирските й зъби.
— Чичо ми даде на човеците живот и ги научи на Огнена магия… но те го изоставиха. Те винаги са го изоставяли и предавали. Дори твоят приятел Сен Жермен — каза тя, като внезапно хвана ръката на Софи и я извъртя, за да се види татуировката на китката й. — Той първо се сприятели с чичо ми, а после открадна тайната на огъня. — Ифа поклати глава. — Прометей не иска да се занимава с човеците. Той ги презира.
Джош погледна пак през прозореца към създанията, които бяха започнали да се приближават към колата.
— Тогава какво правят тези Първи хора тук?
— Те са пазителите на Сенкоцарството. — Ифа се ухили. — И са гладни. Вечно гладни.
Колата изведнъж подскочи, задави се и угасна.
— Предполагам, че не бих искал да знам какво ядат — промърмори Джош.
— Не, не би искал — каза сестра му.
Глава 35
— Нитен? — рече въпросително Никола.
— Акумулаторът е изтощен. — Безсмъртният завъртя ключа в стартера, но той само прещрака безрезултатно.
Никола посегна да включи лампата в купето. Нищо не се случи.
— Сенкоцарството е изсмукало енергията.
— Какво ще правим? — попита Джош.
— Ще седим и ще чакаме — отвърна Алхимика.
С нарастващо чувство на безпокойство Софи гледаше как калните фигури се трупат около колата. Навсякъде, където я докоснеха, върху лъскавия метал оставаха следи от нещо като суха пръст. Една размахана ръка остави кална ивица върху предното стъкло; друга се притисна към вратата от нейната страна, като покри изцяло стъклото с лепкава кафяво-сива кал. Нещо тупна върху покрива, а после колата се залюля насам-натам от натиска на тежките тела.
— Какво става? — попита Джош с разтреперан глас.
Някаква фигура запълзя по нагретия капак на колата, горещината изсушаваше меката й плът и късове от нея залепваха за метала.
— Не отваряйте прозорците! — каза внезапно Софи с пресеклив глас. Гласът й звучеше различно от обичайното — стар и дрезгав, със силен неопределим акцент. — Те не бива да ни докосват.
Ифа се завъртя в седалката, за да я изгледа, и зелените й очи се присвиха подозрително.
— Откъде знаеш това?
— Вещицата ми каза — прошепна Софи. Сините й очи станаха сребристи, а след това за миг проблеснаха в изумително зелено.
Тя се обърна да погледне през прозореца. Точно пред нея бе едно от калните създания, неоформеното му лице се намираше на сантиметри от нейното. Софи видя отражението на собственото си лице в стъклото, наложено върху гладката маска, и се дръпна уплашено. Знаеше какво е привлякло създанията и какво искат те.