— Радвам се, че дойде с мен — каза тя внезапно. — Не съм сигурна, че щях да предприема това пътешествие сама.
— Трябва да бдя над сестра си — рече ухилено воинът. После усмивката му помръкна. — Но разбирам какво имаш предвид…
В това място има нещо… нещо неправилно. Нищо чудно, че народът ни го е изоставил.
— Чудя се защо никога не са му дали име — рече тя. — Върху картите е обозначен просто като Града, а Авраам го нарича Безименния град.
Двамата вървяха по средата на широката улица, следвайки загадъчните метални жлебове във вековния черен камък. Въпреки че възрастта на града може би се измерваше с хилядолетия, металът не бе ръждясал, и макар че стъклените стени бяха ожулени и надраскани от гората, нямаше нито един счупен прозорец.
— Мисля, че е тук… — каза Прометей. Спря пред една огромна стъпаловидна стъклена пирамида. Цялата фасада на сградата бе покрита със сложни спирали. Само като ги гледаше, му се завиваше свят. Той стисна очи и поклати глава. — Погледни картата.
Зефания извади картата от металния тубус и я вдигна, за да сравни символите, гравирани в стъклото над портата, с рисунките върху кожата. Те съвпадаха.
— Това е библиотеката — каза тя и изви шия, за да погледне към върха на пирамидата. Той бе изработен от чисто злато. — Пропорциите са грешни — каза тя изведнъж и отстъпи назад, за да огледа портата. — Дръжките са поставени прекалено високо и самата порта е необичайно голяма.
Прометей кимна.
— А пък стъпалата са твърде тесни — каза той.
— Този град не е строен за същества като нас — добави Зефания.
— Тогава за кого… или за какво? — зачуди се той.
— За Предтечите? — предположи Зефания.
— Не, те до известна степен са приличали на нас. Според легендата този град е построен за Земните господари.
— Как са изглеждали те?
Прометей сви рамене.
— Никой не знае. Няма оцелели от последната битка, а всички сведения за тях са заличени от историята.
Той извади от пояса си две къси двуостри брадви, пристъпи към вратата от непрозрачно черно стъкло и я натисна силно, като очакваше да е заяла. Тя безшумно се отвори.
Прометей бързо пристъпи вътре, опря гръб в стената и зачака очите му да привикнат към полумрака. Зефания остана отвън и разви от кръста си един метален камшик. Не искаше да се пречка на брат си, в случай че вътре има нещо, а неин дълг бе да го защитава.
— Не съм сигурен дали това е правилното място… — отекна гласът на Прометей. — Тук няма книги, само статуи. Стотици… не, хиляди са.
Някакво движение в края на гората привлече вниманието на Зефания. Едно клонче бе помръднало в посока, обратна на духането на вятъра.
— Мисля, че си имаме компания — каза тя тихо. А после ноздрите й се разшириха, щом улови характерния мирис на анасон — аромата на аурата на брат и. — Прометей?
— Статуи — повтори той и гласът му заглъхна, докато се отдалечаваше от вратата.
— Прометей…
— Изглеждат като направени от глина…
Мирисът на анасон вече бе по-силен и когато Зефания хвърли поглед през рамо, зърна смътното червено сияние на аурата на брат си вътре в тъмната сграда. Но как бе възможно това? През последните няколко дни нито един от двама им не можеше да разпали аурата си. Тя стисна здраво камшика в дясната си ръка, влезе заднишком през отворената порта, после се обърна… и се закова намясто, ужасена.
Прометей стоеше по средата на огромна зала. Брадвите му бяха паднали на пода, ръцете му бяха разперени встрани, а главата му — отметната назад. Аурата му пламтеше, огнени езици се виеха от кожата му, енергия пращеше по косата и брадата му. Около нозете му се бе образувала локва от течен огън, а пръстите му мятаха миниатюрни мълнии. Очите му горяха като жарава.
И беше заобиколен от статуи.
Изящни и красиви, фино изваяни от глина, цветът им варираше от най-тъмното черно до най-светлото бяло. И макар че телата им бяха съвършено оформени, лицата им оставаха недовършени, груби овали без очи, уши, нос или уста. Мъжки и женски, статуите стояха една до друга в еднакви пози — високи, елегантни и неземни. Имаха някакво сходство с Древните и дори с легендарните Архонти, но очевидно бяха различна раса.