— Не сте първият — намеси се бързо Макиавели. — Пернел е избрала да живее като сянка на съпруга си, но аз лично винаги съм смятал, че е по-умната от двамата. Толкова много неща за нея не са известни.
Кукулкан се изправи бавно и се втренчи в италианеца.
— Не проговаряй отново — изсъска той, — инак може да си променя мнението и да те убия. — Обърна се и насочи пак вниманието си към Били. — Дадох ти три прости задачи: да придружиш този човек до острова, да убиеш Вълшебницата и да освободиш зверовете. Ти се провали.
— Е, едната я свърших, остават още две. Не е толкова зле! — рече Били. После изведнъж скочи към рафта, на който бе наредена колекцията на Древния от прастари артефакти, и грабна една нефритена пръчка с набучени по нея парчета вулканично стъкло. Това беше макуахуитъл, ацтекски меч. Той вдигна оръжието и черните късчета обсидиан заблестяха в следобедната светлина.
— Как смееш да надигаш оръжие в мое присъствие? — Главата на Кукулкан внезапно се стрелна напред и един неестествено дълъг черен раздвоен език полетя към престъпника.
Но вместо да се дръпне, Били направи крачка към Древния и замахна с оръжието. Острото като бръснач стъкло изсвистя във въздуха. Кукулкан моментално си прибра езика, задави се и се закашля. Макуахуитълът бе минал на сантиметри от него.
— Направи го пак и ще ти го отрежа! — извика Били. — Знам, че ще ти порасне нов, но бас държа, че ще боли.
Едрият рис запристъпва безшумно към американеца и челюстите му се разтвориха, оголвайки свирепи зъби.
— И по-добре кажи на своето коте да излезе навън — добави американецът, без да отмества поглед от Древния. Наклони макуахуитъла, така че отразената светлина да блести в очите на котката.
Рисът спря и завъртя тясната си глава към Древния; после се обърна и безшумно излезе от стаята.
— Превърна ме в свой враг — рече Кукулкан.
— Е, в момента и аз не изпитвам особено приятелски чувства към теб. Ти разправяше, че ще ме убиеш — напомни му Били. — Това може да разстрои човек.
— Аз ли съм единственият възрастен тук? — обади се изведнъж Макиавели. Не бе помръднал от стола си, наблюдавайки с интерес Древния, който се държеше като разглезено дете. — Стига с тези глупости; нали уж трябва да сме на една страна.
— Никой човек не може да ме заплашва… — започна Кукулкан.
— Мен също никой не може да ме заплашва — пък бил той Древен, безсмъртен, човек или чудовище — рече Били.
— Добре, установихме, че никой от вас двамата не обича да бъде заплашван — каза меко Макиавели, — така че нека вече се върнем към неотложната работа. Струва ми се — продължи той бързо, като ги изгледа подред, карайки ги да насочат вниманието си към него, — че всички ние сме разочаровали една или друга личност. Обаче имаме възможност да поправим грешките си. — Той изгледа спокойно Пернатата змия. — Ние и двамата сме благодарни, че сме още живи. Знаем, че се провалихме; нека сега видим как можем да изкупим вината си.
— Аз не съм се п… — започна Били, но един поглед на италианеца го накара да млъкне.
— Съзнаваме, че нашият провал ви поставя в лоша светлина — рече Макиавели, умишлено поемайки вината, за да успокои Кукулкан. — Но кой друг знае, че двамата с Били сме претърпели неуспех? — Италианецът разбираше, че ако накара Древния да мисли и да говори, има шанс да намери изход от положението.
Кукулкан се върна в извития си каменен стол.
— Имаш предвид от другите Древни ли?
Италианецът кимна.
— Никой. Сигурен съм, че новината още дори не е стигнала до Сенкоцарствата. Е, почти сигурен — добави той, — макар че в града може да има шпиони, които да не са ми известни.
Били Хлапето застана отново зад Макиавели.
— Абе, хора, вие изобщо вярвате ли на някого?
— Не — отвърна простичко Кукулкан.
— Значи, ако ние двамата с Били се върнем на Алкатраз, събудим армията и я пуснем срещу града, мисията ни ще се смята за успешно изпълнена. И никой няма да разбере.
Кукулкан се замисли за миг върху това и кимна.
— Вярно е.
Макиавели разпери ръце.
— И не е нужно никой да узнае за провала ни… което ще ви спести известно неудобство.
— Освен това ви бе възложено да убиете Пернел, а тя избяга — напомни му Древния. — Как смяташ да я намериш?
— Няма да се наложи. — Усмивката на Макиавели стана ледена. — Познавам семейство Фламел. Изучавал съм ги в продължение на векове — особено жената. — Почти несъзнателно, той потърка лявата си ръка, по която имаше мрежа от фини белези, останали за спомен от последната им среща. — Мога почти със сигурност да ви гарантирам, че те ще се върнат на острова, за да се опитат да ни спрат. Това им е в природата, а всички мъже и жени са роби на своята природа.