И не беше самотна. Не беше истински самотна…
Но последните няколко дни й бяха напомнили колко й е приятна компанията на човеците. Беше развълнувана от възможността да използва уменията си по предназначение, а не само в доджото. Разполагаше с хилядолетия опит в бойните изкуства; трябваше да го използва за защита на приятелите си. Това я караше да се чувства желана и необходима. Приключението в Париж я бе накарало да осъзнае, че е време отново да поеме по-активна роля в света. Обеща си, че когато всичко това свърши, ще прави каквото винаги е правила за човеците: ще защитава тези, които се нуждаят от защита, и ще наказва онези, които го заслужават.
Точно сега обаче не мислеше, че ще може да спази това обещание.
Сянката се бе намирала в трудни ситуации и преди — затворена в Сенкоцарства, изправена срещу многоброен противник, бореща се с чудовища, а веднъж дори бе сама срещу цяла армия — и въпреки това никога не се бе съмнявала, че ще оцелее и ще се върне вкъщи. Всяко Сенкоцарство си имаше вход и изход — трябваше само да намери този изход. Враговете можеха да бъдат надвити или надхитрени, победени или спечелени на своя страна.
Но това тук беше различно.
В този плейстоценски свят имаше изобилие от врагове — и никой от тях не можеше да бъде измамен или привлечен на твоя страна. Голяма част от растенията бяха отровни или негодни за ядене, а всички животни бяха гладни.
И бяха прекалено много.
След срещата си със саблезъбите тигри, Скатах и Жана бяха видели лъвове, гигантски мечки и безкрайни бизонски стада. Огромни ята от кондори прелитаха през небето с оглушителен плясък на криле. Със спускането на нощта бяха забелязали първите вълци — високи, дългокраки създания, които вървяха успоредно на тях във високата трева.
— Това вълци ли са? — попита Жана.
— Мечи вълци — поправи я Скатах. — Прародители на съвременния вълк и също толкова смъртоносни. И на всеки един, който виждаш, има поне още дузина, които не виждаш.
— Виждам четири.
— Е, значи там има голяма глутница, която ни наблюдава.
За първи път в изключително дългия си живот Скатах започваше да мисли, че може би е в беда. В сериозна беда. Това беше ситуация, в която дори бързината й и специалните й умения не бяха от полза. Тя метна още един камък в мрака и чу как той улучи плът. Хвърли още един в посоката, накъдето смяташе, че ще побегне създанието. Някакъв вълк излая уплашено.
— Тя стреля и улучва право в целта! — прошепна Скатах.
Намираха се на това място само от няколко часа и вече привличаха вниманието на едрите хищници. Скатах не се съмняваше, че ще съумее да ги отблъсне, а Жана почти не й отстъпваше в битка, но рано или късно някоя от тях щеше да бъде ранена. И макар че и двете бяха безсмъртни, това не значеше, че са неуязвими — ако раната бе достатъчно тежка, щяха да умрат. Порязване от тигърски нокът, ухапване или дори драскотина бързо щяха да се инфектират. Нейният метаболизъм можеше да й помогне да се изцери… ако се хранеше. Проблемът беше, че на това място нямаше с какво да се храни — освен с Жана… а тя никога не би направила това.
Вампирският клан на Скати не бяха кръвопийци; имаха други потребности. И макар че тя рядко — много рядко — се нуждаеше от храна, рано или късно щеше да изпита глад. Жана също щеше да има нужда от храна; тя беше вегетарианка, но знае ли човек какво бе безопасно да се яде на това място и в този период?
Сянката вдиша дълбоко, поемайки чистия нощен въздух, и се отпусна назад, подпряна на протегнатите си ръце, за да огледа пейзажа. Наблизо изрева лъв и някакво по-дребно същество изквича тревожно.
Бе живяла по-дълго, отколкото си представяше някога, беше виждала как цивилизации се въздигат и рухват, и се въздигат отново. Бе преживяла най-хубавото и най-лошото в човешката история. През дългия си живот бе правила грешки и макар че не й беше в природата да се извинява за стореното, имаше някои неща, които би променила. Най-много съжаляваше за това, че бе обучила Кухулин; беше взела едно момче и го бе превърнала във воин, което в крайна сметка го бе убило. Може би трябваше преди това да намери някой Древен господар, който да го направи безсмъртен. Интересно, не се бе сещала за Кухулин от векове; толкова неразривно бе сплетен той със спомените за сестра й, а тези спомени бяха болезнени.
Ако можеше да изживее живота си отначало, никога — ама никога — не би се скарала с близначката си. Когато родителите и брат й я пренебрегваха, винаги можеше да разчита на Ифа. Тя винаги я бе обичала безусловно.
Скатах сви крака към гърдите си, обхвана пищялите си с ръце и опря брадичка върху коленете си. Отдавна не бе мислила за своята сестра. Зачуди се дали Ифа още е на земята. Смяташе, че е. От време на време чуваше слухове за червенокоса и бледокожа жена-воин или пък попадаше на истории, които бъркаха нея и Ифа, като смесваха и преплитаха легендите за тях до такава степен, че и самата тя не можеше да ги различи.