… Мъжът, още по-възрастен, покрит с ужасни рани и прикован към скала в едно отровно Сенкоцарство и свирепи птицеподобни създания го нападат…
В мига щом кракът й докосна земята, аурата на Софи разцъфтя около нея и моментално се втвърди в екзотична на вид сребърна броня, покриваща цялото й тяло. Гладък овален шлем обгръщаше главата й, процепите за очите бяха преградени със зелено стъкло и макар че ръкавиците й бяха от метал, по гъвкавост приличаха на кожени.
— Позната ли ти е тази броня? — Гласът на Софи отекна в шлема и това му придаде неземно звучене.
Бронята представляваше съвършено копие на онази, която Прометей бе носил като млад.
Древния отстъпи назад, кожата му бе придобила цвета на тебешир. Ифа посегна да хване чичо си за ръката.
— Помниш ли как веднъж направи такава броня за мен от собствената си аура? За да ме предпазва, така каза. — Мирисът на ванилия във въздуха бе силен, а после с него се смеси и друг аромат: острият дъх на горящи листа. Тънки кафяви нишки плъзнаха по сребристия метал и го нашариха като леопардова кожа.
Прометей отстъпи, клатейки глава. Искри играеха в червената му коса и брада. Блестяща алена броня започна да се оформя върху гърдите и раменете му.
— Коя си ти? — попита той на изгубения език на Дану Талис.
— Аз съм Софи Нюман — отвърна тя на същия език, преди да мине отново на английски. — И ти нося съобщение от сестра ти.
Аурата на Прометей пламна в кървавочервено и около тялото му се оформи броня като тази на Софи. Двата метални костюма — единият червен, другият сребърен — заискриха, изпускайки във въздуха струйки цветна аура.
— За мен сестра ми е мъртва — извика Прометей с усилен от шлема глас. — Тя ме предаде… предаде всички ни.
Бронята на Софи избледня, стана прозрачна като кристал, разкривайки момичето вътре. Очите й бяха изцяло сребърни, като огледала върху лицето й.
— Тя направи онова, което трябваше — каза Софи. Изведнъж аурата й изчезна напълно, издигна се от тялото й на сребърни капки и когато момичето заговори, се разнесе дрезгавият старчески глас на Вещицата от Ендор. — Малки братко, сторих каквото бе необходимо, и го направих заради теб. Ти цял живот си ме защитавал и плати ужасна цена за това. Да, аз отидох при Хронос и пожертвах очите си, но го направих, за да мога да виждам изменчивите нишки на времето, така че винаги да бдя над теб и Да те пазя.
— Зефания… — прошепна Прометей.
Ауралната броня се стече по тялото му и образува локвичка в нозете му, преди да попие в земята. Около него израсна трева, нашарена със ситни алпийски цветчета.
Софи се обърна към Древния.
— Светът ще свърши — продължи тя с гласа на Вещицата. — Видях го във всяка времева нишка… освен в една. Само в една има шанс, макар и минимален, светът да оцелее. Помниш ли как ние двамата се борехме за новосъздадените човеци, Малки братко?
Онемял от потрес, Прометей успя само да кимне.
— Сега е време други брат и сестра да направят същото. И те се нуждаят от помощта ти, Малки братко.
Прометей заклати глава. Зелените му очи бяха пълни с огнени сълзи.
— Моля те, не искай от мен…
В гласа на Вещицата прозвуча гняв.
— Твоята аура даде на човеците искрата на живота. Ти си техен баща и като всеки баща имаш отговорност към семейството си. Ако откажеш, обричаш човеците на унищожение. — Софи се олюля и Джош се втурна да я подхване. Нишки от златната му аура се увиха около нея, като съскаха, пращяха и мятаха искри при допир с тялото й. Тя потрепери, а когато отвори очи, те отново бяха яркосини. Клепките й пърхаха и Софи замига силно, местейки поглед от Прометей към Джош. — Не ме разочаровай. Винаги толкова съм се гордяла с моя Малък брат — прошепна тя, преди да загуби съзнание.
Глава 42
— Мразя лей-портали! — изпищя Вирджиния Деър, когато потънаха в ледената вода.
— Сега ли ми го казваш? — извика Дий.
Пропадаха все по-надолу и по-надолу… а после изведнъж около тях вече нямаше вода, а само непрогледен мрак.
— А особено много мразя тези, при които пропадаш… — Гласът на Вирджиния звучеше глухо, сякаш говореше в тясно пространство. — Не си падам и по тези, при които скачаш.
Доктор Джон Дий опита да се ориентира, но в този мрак не бе сигурен, че може да различи горе от долу.
— Какво ще кажеш за малко светлина? — обади се Вирджиния. — Мисля, че в момента ще ни дойде добре.
— Някой някога казвал ли ти е — започна Дий, — че говориш прекалено много?
— Не. — Вирджиния звучеше искрено изненадана. — Така ли е? Предполагам, че да. — Гласът й се промени и стана свиреп.
— Но само когато пропадам през лей-портал в пълен мрак! В такъв случай може би имам да кажа това-онова.