Ушите им изпукаха и ги лъхна поредица от ужасни миризми, сякаш току-що бяха пропаднали през зловонни облаци.
Изведнъж всяко чувство за движение изчезна. Още се намираха в черна пустота.
— Имаш ли кибрит? — попита Вирджиния.
— Кибрит ли? — рече объркан Дий.
— Мислех, че вие магьосниците винаги носите кибрит. За да си палите свещите. Нали магьосниците все палят свещи?
— През последния век използвам електрическо осветление — промърмори Дий. — Не нося кибрит.
— Много е тъмно — каза Вирджиния, изтъквайки очевидното.
— И страшно.
— Не ми казвай, че се боиш от тъмното.
— Не от тъмното, докторе, а от онова, което живее в него.
Дий бръкна с въздишка под палтото си и извади каменния меч. В мига щом ръката му докосна оръжието, то засия — отначало в сиво, а после в синьо, след това лумна в яркобяло, преди изведнъж да запламти в червено, разпръсквайки около тях студена светлина. От меча се виеха огнени езици, но този огън бе мразовит и оставяше във въздуха въртящи се дребни частици лед.
— Хммм… няма кой знае какво за гледане — каза Дий, като се озърна.
Вирджиния Деър стоеше до него. Лицето й изглеждаше страховито в светлината на студените червени пламъци. После тя се обърна бавно.
— Мисля, че ми харесваше повече, когато не можех да виждам.
Еднообразен равен и гол сив пейзаж се простираше във всички посоки. Единствените отпечатъци в ситния прах под краката им бяха от техните стъпки.
— Къде сме? — попита Вирджиния.
Дий вдигна високо меча и се завъртя в пълен кръг.
— Чувал съм за тези места… макар че никога не съм ги виждал лично. Прилича ми на неготово Сенкоцарство.
— Неготово ли?
— Започнато, но оставено недовършено. — Магьосника свали меча и сенките се струпаха по-наблизо. — Древните създават Сенкоцарства, като използват своите аури, спомени и въображение. Понякога някой особено могъщ Древен може сам да създаде цяло царство, но често се случва да се събират в групи, за да си оформят собствен свят. — Той посочи с меча. — Този тук така и не е бил завършен.
— Защо? — зачуди се на глас Деър.
— Нямам представа… — започна Магьосника, после сграбчи Вирджиния за ръката и я повлече. — Бягай! — изкрещя той.
Тя се обърна, погледна нагоре… и видя четирима кукубути да падат от черното небе.
— Сигурно са пропаднали през лей-портала, преди да се затвори — рече Дий.
Четирите създания се приземиха леко, завъртяха се, явно дезориентирани, а после насочиха вниманието си към светлината на меча. С триумфален вой те се втурнаха към Дий и Вирджиния.
Щом започнаха да тичат, се промениха. Превръщането им от хора в животни бе мигновено. В един момент изглеждаха като младежи с бръснати глави; в следващия бяха огромни вълкоподобни същества с човешки лица. Тичаха изправени на два крака, но прегърбени, и ноктестите им лапи вдигаха облачета прах.
— Докторе? — рече спокойно Вирджиния.
— Приспи ги — извика Дий. — Можеш ли едновременно да тичаш и да свириш?
Деър измъкна флейтата си от кожения й калъф, поднесе я към устните си и духна лекичко.
Но не излезе никакъв звук.
— Ох — изпъшка тя, — това не е на хубаво.
Четиримата кукубути вече бяха по-близо. Хубавите им лица се загрозяваха от острите зъби в устите им. Неокосмените им опашки биеха по земята.
Във въздуха зад кукубутите се мерна някакво движение и се появиха Хугин и Мунин. Огромните гарвани рухнаха от небето и се стовариха на земята сред облак прах. Запляскаха с криле, но се издигнаха само на около метър, преди да паднат отново. После зърнаха пламтящия меч и в един глас заграчиха името на Дий. Гигантските птици се устремиха към единствената светлина сред пейзажа с подскоци, които бързо скъсяваха разстоянието.
— Докторе, ако имаш някой гениален план, сега му е времето да го използваш — изпъшка Вирджиния, като пъхна флейтата си обратно в калъфа и извади изпод палтото си плоска томахавка. След като Дий не отговори веднага, Деър рискува да хвърли един бърз поглед настрани към него. — Джон?
Дий спря.
— Джон? — повтори тя. Беше го подминала, но сега се върна и застана до него. Лицето на Магьосника бе напълно безизразно. Студените му сиви очи станаха червено-сини, отразявайки светлината на пламтящия меч. А после Вирджиния осъзна, че пясъкът на това неготово Сенкоцарство се вие около краката му и образува шарки — сложни спирали и змиевидни гънки. Тя прокара длан пред очите му, но те не мигнаха и жената разбра, че той не я вижда, нито пък я чува. — Винаги си бил голяма беля, доктор Джон Дий. Нищо чудно, че всички около теб измират. — После Вирджиния се обърна да посрещне сама кукубутите и гарваните.