— Колко си жадна?
— Много.
Скатах извади двете си нунчакута от калъфите и се обърна надясно да последва животинската диря.
— Да вървим да ти осигурим вода. И ти обещавам, че няма да убивам нищо, стига да не ме заплашва пряко.
Пътеката се спускаше в един овраг, а тревата, която другаде бе висока до кръста, тук стигаше до раменете им. Стръковете шумоляха силно един в друг. Въздухът бе изпълнен с богатия наситен мирис на живот и растителност. След като хладният ветрец с дъх на лимон вече не духаше в лицата им, температурата моментално се покачи.
Скатах вдигна ръка. Жана спря и мигновено се обърна да погледне зад тях. Сянката застана с гръб към приятелката си, опряла глава в нейната.
— Бъди внимателна — каза тя на френския език от младостта на Жана. — Тук нещо не е наред.
Жана кимна.
— Не можем да виждаме през тревата, обонянието ни е претоварено, дори слухът ни е притъпен. Дали е съвпадение? — зачуди се тя.
— Не вярвам в съвпаденията — отвърна Скати. Напъха своите нунчакута обратно в калъфите и извади двата еднакви къси меча. — Тук има нещо нередно — повтори тя. — Ама много нередно.
Тръгнаха предпазливо напред, като осъзнаваха, че с ограниченото си зрение, слух и дори обоняние, се намират в неизгодна позиция. Сред високата трева можеше да се крие какво ли не.
— Змии — каза изведнъж Жана.
Скати подскочи и се завъртя.
— Къде?
— Никъде. Просто осъзнах, че не сме виждали нито една змия, откакто пристигнахме. А това място би трябвало да гъмжи от тях. Особено тук, в тревата; това е идеалната среда за змиите.
Изминаха още половин дузина крачки и тревите изведнъж свършиха. Точно пред тях се простираше блестяща синя водна повърхност, която изобщо не трепваше, и в нея се отразяваха редиците неподвижни бели облаци в небето.
А на една скала край реката седеше мъж, увит в дълго кожено наметало с качулка. Той обърна глава към тях и те видяха, че долната половина на лицето му е закрита с шал, така че се виждаха само чифт ярки сини очи.
— Скатах Сянката и Жана д’Арк. Къде се губите? Толкова отдавна ви чакам. Добре дошли в моя свят. — Закачуленият мъж се изправи и разпери широко ръце, и те видяха металната кука на мястото на лявата му длан.
Глава 44
Софи отвори очи и пред нея изплува лицето на Джош. Видя как върху него се изписа израз на облекчение. Сините му очи изведнъж се наляха със сълзи.
— Здрасти, сестричке — прошепна той, но гласът му трепереше. Изкашля се и опита отново: — Здрасти, сестричке. Как се чувстваш?
Софи вдиша бавно и дълбоко, докато обмисляше въпроса му. Чувстваше се… всъщност чувстваше се добре. Повече от добре; чувстваше се страхотно — будна, силна и с бистра глава. Надигна се и се огледа наоколо. Лежеше върху тясна кушетка в малка стаичка, която изглеждаше, сякаш е била обзаведена някъде през 60-те години. Стените бяха покрити с ужасни кафяви тапети с черни и червени кръгове, в тон със завесите и кафявия линолеум на пода. Имаше малка кухненска маса, покрита с яркочервена мушама, и само два от четирите стола около нея бяха еднакви. Стаята бе сумрачна и миришеше на застояло, като че ли не бе използвана дълго време. Единствената светлина идваше от една покрита с паяжини лампа върху масичка в ъгъла.
— Добре съм — каза тя, изправи се и се обърна да погледне през прозорците. С изненада видя, че нощта е паднала, и автоматично погледна към китката си, но часовникът й го нямаше.
— Колко дълго спах?
— Повече от четири часа.
— Четири часа! Колко е часът? — попита тя. Последното, което си спомняше, бе, че гледаше Прометей…
Джош подаде на Софи часовника й, който бе държал в ръка.
— Използвах твоя. Батерията на моя е изтощена — обясни той.
— Сега тъкмо минава осем. — Той изгледа по-внимателно сестра си. — Сигурна ли си, че си добре? Когато чух гласа на Вещицата да излиза от устата ти, помислих, че най-сетне те е завладяла изцяло.
— Не се тревожи, Джош. Това няма да се случи — каза нежно Софи. Изсмя се на удивеното му изражение. — Никола грешеше. Пернел ми каза, че спомените на Вещицата никога няма да надвият моите.
— И ти й вярваш? — попита предпазливо Джош. Наблюдаваше внимателно сестра си. Щом примижеше, му се струваше, че вижда ефирна следа от сребърната й аура — дали си въобразяваше, или в нея наистина имаше слаб оттенък на кафяво… цвета на аурата на Вещицата от Ендор?
— Да, вярвам й — заяви Софи.
Джош поклати глава.
— Соф, внимавай. Мисля, че не бива да вярваме на никого от тях двамата. А колкото повече научавам за госпожа Фламел, толкова по-малко й вярвам.