— Дори безсмъртието ти ли?
— Особено безсмъртието ми. — Шегите и задявките бяха изчезнали. Това беше един Сен Жермен, какъвто нито Шекспир, нито Паламед бяха виждали преди. — Обичам я — каза той.
Зеления човек се втренчи в кълбото от дим в дланта си. То бе станало бледо, почти прозрачно на места. Древния добави още малко от сивия прах и загледа как той се завихри в кълбото като снежинки.
— Никога не съм бил сигурен, че хората са истинските наследници на тази планета — каза изведнъж Таммуз. — Когато Дану Талис потъна, някои от моята раса предпочетоха да си направят Сенкоцарства; други решиха да останат да живеят на земята. Станахме крале и принцове. Някои дори бяха почитани като богове, а неколцина поеха ролята на учители, като твърдяха, че човеците притежавали качества, които ще ги направят велики. И сред най-важните от тези качества бяха назовавани любовта и верността. Любов и вярност. — Той поклати леко глава. — Може би, ако моята раса притежаваше малко повече от тях, още щяхме да владеем света — рече Таммуз с въздишка. — И така, казваш, че жена ти е изгубена в плейстоценската епоха…
Кълбото в дланта му се избистри.
И изведнъж тримата безсмъртни видяха в него Жана д’Арк и Скатах. Двете жени стояха на брега на една река с извадени мечове, обърнати към невидим противник.
Сен Жермен ахна.
— Жана…
— Нещо обаче не е наред… — отекна гласът на Зеления човек и очите му лумнаха, озарявайки сребърния шлем с изумрудена светлина. Гласът му се усили и образът в кълбото се завъртя… и разкри, че жените стоят срещу един закачулен мъж. Фигурата се раздвижи и Древния и безсмъртните видяха металната кука на мястото на лявата й ръка.
— Не! Не и той. Това е невъзможно… — прошепна с ужас Таммуз.
Сен Жермен също бе потресен от видяното.
— Мъжът с куката. — Гласът му бе изпълнен с чувство. — Но това е невъзможно — каза той, повтаряйки думите на Древния.
— Вие двамата познавате това същество? — попита Паламед, местейки поглед от Сен Жермен към Древния.
— Познавам го. — Гласът на Зеления човек потрепваше. — Видях го преди десет хиляди години. Когато Дану Талис потъна, той беше там. — Гласът му заекна. — Той унищожи моя свят. Бях сигурен, че е загинал заедно с острова. Ако знаех, че е още жив — добави Таммуз свирепо, — щях да го преследвам и да го убия.
— Сен Жермен, кой е този? — попита Паламед, втренчен в кълбото.
— Аз откраднах огъня от Прометей — прошепна французинът, — но този човек ме научи на тайните му.
— Какъв е той: Древен, Потомък, безсмъртен или човек? — попита Паламед.
— Не съм сигурен. Мисля, че не е нито Древен, нито Потомък. Но и не смятам, че е изцяло човек. Нямам представа какъв е. Никола също го е срещал много преди мен. Този мъж го научил как да преведе Сборника и му показал рецептата за безсмъртие.
— А какво прави в миналото? — попита Уил Шекспир.
— Той не е в миналото — рече Таммуз за изненада на всички.
— Вие гледате Сенкоцарство, създадено по подобие на праисторическия свят.
А после във въздуха се разнесе тънък и ясен глас.
— Скатах Сянката и Жана д’Арк. Къде се губите? Толкова отдавна ви чакам. Добре дошли в моя свят.
Скупчени около кълбото в дланта на Таммуз, тримата безсмъртни видяха как фигурата се изправи и разпери широко ръце… а после изведнъж закачуленият вдигна поглед и сякаш се взря право в тях. Сините му очи грейнаха със сребърна светлина.
— А също и Сен Жермен. Казах ти, че този ден ще настъпи. Време е да си платиш дълговете. Защо не дойдеш при нас? Таммуз — заповяда фигурата, — прати ми го веднага тук.
Без да каже и дума, Зеления човек протегна лявата си ръка и сграбчи французина за палтото; после натика димящото кълбо в гърдите му.
Сен Жермен мигновено се превърна в сив дим и изчезна.
Глава 46
Интеркомът върху бюрото на Дий избръмча тихо. — Госпожица Деър се върна, господине.
— Нека влезе. — Доктор Джон Дий завъртя кожения си стол, откъсвайки се от гледката на улиците на Сан Франциско. Един слаб червенокос секретар отвори вратата и пропусна в огромния офис от стъкло и хром Вирджиния Деър, натоварена с торби. Токчетата на ботушите й потракваха по мраморния под.
— Обичам да пазарувам — обяви тя.
Дий погледна към секретаря.
— Благодаря ти, Едуард, това е всичко. Можеш да си вървиш и ти благодаря, че остана до късно.
Мъжът кимна.
— Тук ли ще бъдете утре? Има някои документи, които се нуждаят от подпис.
— В момента не съм сигурен. И ако някой ме търси, още ме няма.
— Да. По-рано днес пуснах прессъобщение, че сте в Хонконг — каза мъжът, а след това се оттегли от стаята и затвори вратата.