— Ами, да. Когато чудовищата бъдат пуснати в града, бих могъл да ги контролирам в продължение на няколко дена. Но след като се нахранят и почнат да вилнеят, ще загубя власт над тях… — Гласът му заглъхна в очакване на реакцията на Деър.
— И смяташ, че флейтата ми ще може да ги омагьоса и контролира.
— Сигурен съм в това. Не забравяй, аз бях с теб, когато стоеше на брега на Ред Ривър и накара стадо от три хиляди подивели бизона да обърне назад. Имам някаква представа за силата на флейтата.
— Има разлика между бизоните и онази менажерия от кошмари, която си събрал.
Дий поклати глава.
— И едните, и другите са животни. А по-рано днес те видях да поваляш както кукубути, така и човеци. Имам пълна вяра в теб.
— Благодаря — отвърна язвително Вирджиния. — А след като поваля съществата в безсъзнание, какво смяташ да правиш с тях, когато се събудят?
Дий сви презрително рамене.
— Ще ги убия или пък ще ги върна на Алкатраз и ще ги оставя да се оправят сами. — Посегна към правоъгълната дървена кутия върху масата, вдигна капака й и извади от нея малка, обкована с мед книга.
Въздухът в стаята моментално запращя от енергия и зелени искри затанцуваха по металните повърхности.
Вирджиния имаше чувството, че са й изкарали дъха.
— Това да не е каквото си мисля?
Дий сложи книгата на масата, между наредените мечове. Обкована в потъмняла зелена мед, тя бе с размери петнайсет на двайсет и три сантиметра, а страниците й бяха дебели и жълти, с оръфани краища.
— Сборника, „Книгата на Авраам Мага“ — каза Дий почти благоговейно. — Посветих целия си живот на откриването на тази книга… — Уви около пръстите си края на червената коприна и внимателно отгърна корицата. — А когато най-сетне се сдобих с нея, последните две страници бяха откъснати. — Той отвори накрая на книгата, където от подвързията стърчаха откъснатите ръбове на два дебели листа. Магьосника нададе писклив и малко неуравновесен кикот. — И знаеш ли какво, Вирджиния: именно тези две страници съдържат Последното призоваване — заклинанието, нужно, за да се върнат Древните от техните Сенкоцарства в този свят. Господарите ми бяха много разстроени, че съм го загубил. — Кикотенето му премина в смях, който бързо се усили и стана истеричен, разтърсвайки цялото му тяло. — Но сега се оказва, че нямаме нужда от Последното призоваване, защото Древните няма да се върнат.
— Докторе! — тросна се Вирджиния, внезапно уплашена от Дий. Никога не го беше виждала такъв. — Овладей се.
Джон Дий си пое дълбок, треперлив дъх.
— Разбира се. Моите извинения. — Той затвори Сборника и прокара увитата си в коприна ръка по металната повърхност. — Ще оставим чудовищата да опустошават земята в продължение на една седмица, за да могат армиите, флотилиите и въздушните сили да се изтощят в битка с тях, а после, точно когато всичко изглежда загубено, ние с теб ще се обявим за спасители на човечеството. Ще изтеглим създанията и ще поемем властта над планетата. Ще станем безсмъртните владетели на света. Ти нямаш господар, а моят ще е или мъртъв, или затворен в някое Сенкоцарство без достъп до този свят, така че ще съм в безопасност. Мога да използвам тази книга, за да преобразя земята според желанията ни. — Той се усмихна. — Единствената граница ще е нашето въображение.
— Аз имам много богато въображение — промърмори Вирджиния. — Но не си ли забравил една мъничка подробност? — добави тя спокойно.
Дий я погледна изненадано.
— Каква?
— Всичко зависи от това, дали Коатликуе ще изпълни заповедите ти.
— Ще ги изпълни — рече той уверено. — Истински опасният момент е, когато се пробуди: тогава тя ще умира от глад. Просто трябва да се погрижа да я нахраня.
— Коатликуе не е вегетарианка — напомни му Вирджиния. Усмивката на Магьосника стана свирепа.
— Да, знам. И съм й приготвил вкусно угощение.
Глава 47
Джош се подпря на вратата на кабинета и надникна вътре.
По две от стените бяха наредени книги, по третата — дивидита, а четвъртата бе заета от огромен плазмен телевизор.
Червенокосият Древен се бе изтегнал в едно луксозно кресло и превърташе бързо кабелните канали. Поколеба се, щом стигна до Си Ен Ен, погледа няколко секунди и превключи на друг.
Джош почука по касата на вратата.
— Искал си да ме видиш — каза той тихо. Беше изненадан от това колко спокоен се чувства. Нямаше нервност, но не усещаше и особено вълнение.
— Влизай — каза Прометей, без да се обърне. Посочи с дистанционното към второ кресло. — Седни за малко да поговорим.
Джош се настани на креслото и натисна бутона, който вдигаше поставката за крака.