А сега отиваше на нова мисия за Древните — мисия, която щеше да засегне живота на милиони хора по цялото земно кълбо. По-рано си беше играл със съдбите на цели нации; сега се готвеше да преобрази бъдещето на света.
— Това, което виждам, не ми харесва — каза провлачено Били Хлапето, като застана до италианеца.
Макиавели погледна към бързо приближаващия се остров.
— Нещо не е наред ли?
— Не там. Тук — каза Били. Пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и понижи гласа си малко над бученето на двигателя и плискането на вълните, така че само Макиавели да може да го чува. — Не ми харесва изразът на лицето ти.
Италианецът се стегна.
— Израз ли?
— Аха. Изразът на човек, потънал в дълбоки мисли. Мрачни мисли. Глупави мисли.
— А ти сигурно си специалист по лицеви изражения? — рече саркастично Макиавели.
— И още как — каза Били с блясък в сините си очи. — Това ме опази жив достатъчно дълго.
— И какво мислиш, че показва моето лице? — попита Макиавели. Винаги бе умеел да запазва безизразна физиономия и се дразнеше, че този необразован млад безсмъртен е успял да го разгадае толкова лесно. Може би бе подценил американеца.
Били извади едната си ръка от задния джоб и се потърка по брадичката, като простърга наболата по нея четина.
— Никога ли не си участвал в престрелка? — попита той.
Макиавели премигна изненадано.
— Не говори глупости. Разбира се, че не.
— Ами в дуел? В Европа нямахте ли дуели — саби и пистолети на разсъмване, такива ми ти работи?
Италианецът кимна.
— Присъствал съм на няколко.
— Бас държа, че винаги си знаел кой ще загуби.
Макиавели се замисли, после кимна.
— Да. Може да се каже, че знаех.
— Как познаваше? — попита Били.
— По изражението на лицата им, по позата им, по положението на раменете им…
— Точно така. Те са очаквали да загубят. И затова са загубили. Виж сега, аз никога не съм бил кой знае какъв стрелец, нито пък особено бърз. Всички тези глупости с бързото вадене на пистолета идват от книгите, написани за мен, а повечето от тях са лъжи. Но аз винаги очаквах да спечеля. Винаги! И гледах да се събирам с хора, които също очакват да спечелят. — Той направи пауза, после добави: — Хора, които потъват в дълбоки и мрачни мисли насред война, започват да очакват загубата. И накрая умират, защото не мислят ясно, не са съсредоточени.
Макиавели сведе глава в лек поклон.
— Можеш ли да предложиш нещо?
Били кимна към острова.
— Нека се съсредоточим върху предстоящата задача. Да направим онова, което ни заповядаха нашите Древни господари, и да събудим тези спящи зверове, преди да потъваме в дълбоки и мрачни мисли.
— Ние ли?
— Ние. — Били се усмихна. — Бас държа, можеш да ме научиш на много.
Макиавели кимна изненадан.
— Аз пък мисля, че мога да науча много неща от теб.
Лодката се блъсна в кея и Черния ястреб извъртя борда към дървените колчета.
— Всички да слизат — провикна се той.
Били Хлапето скочи върху дървения кей и се наведе да подаде ръка на италианеца. Макиавели се поколеба за миг, после я пое и Били го издърпа. Черния ястреб моментално форсира двигателя и водата кипна в бяла пяна, когато даде на заден.
— Няма ли да дойдеш с нас? — попита Били.
— Сигурно се шегуваш! Не бих стъпил на този остров. Това е прокълнато място. — Докато индианецът говореше, дузина женски лица се появиха току под водната повърхност. Проблеснаха многоцветни рибешки опашки. — Извикайте ме, когато приключите. Ще се бавите ли много?
Били погледна към Макиавели и повдигна вежди.
— Около два часа.
Хлапето се ухили.
— Това е достатъчно време, за да променим света.
Глава 55
Седнали сами на кухненската маса с кристалния череп между тях, Никола и Пернел Фламел се спогледаха. Раменете на Алхимика бяха отпуснати, изтощението личеше ясно върху лицето му и в хлътналите му очи. Той си пое дълбоко дъх и вперил поглед в жена си, каза:
— Е, и какво ще правим сега?
Пернел разсеяно протегна ръка да погали черепа. Можеше да усети лекия остатъчен гъдел от аурите на Софи и Ифа върху кристала.
— Това не променя нищо — каза тя накрая. — Ще се борим.
Никола се изсмя хрипливо.
— Погледни ни само… е, погледни мен. Аз не мога да ти помогна.
— Двамата имаме общо над хилядолетие знания — напомни му меко Пернел. — Ще използваме умовете си; това е достатъчно.
Вратата се отвори и Прометей влезе отново в стаята.
— Нитен и Ифа отидоха със Софи. Дадох им кола — каза той. — Но ще им трябват два часа и половина, може би три, за да стигнат до града.