— Нарича се оскверняване на трупове.
Хари вдигна рамене:
— Ако погледнеш другата му ръка, ще видиш, че там вече му липсва един пръст.
— Забелязах — кимна тя. — Изглежда е бил направо отрязан. Какво ли значи?
Хари се приближи и светна с фенерчето.
— Раната не е зараснала и въпреки това кръв почти няма. Следователно е отрязан дълго след като се е обесил. Възможно е някой да е дошъл да се е уверил, че Лев сам е свършил неговата работа.
— Кой?
— Е, в някои страни циганите наказват крадците, като им отрязват пръстите — обясни Хари. — Важно е да се отбележи, че го причиняват на хора, ограбили цигани.
— Май се сдобих с добри отпечатъци — заключи Беате и избърса потта от челото си. — Ще го свалим ли?
— Не — поклати глава Хари. — Като огледаме, разчистваме след нас и се омитаме. На главната улица забелязах телефонна кабина. Оттам ще се обадя анонимно до полицията да съобщя за случая. А след някой ден ти ще звъннеш от Осло да им поискаш заключението от аутопсията. Не се съмнявам, че е починал от задушаване, но искам точен час на смъртта.
— Ами вратата?
— Не е проблем.
— А вратът ти? Превръзката е почервеняла.
— Нямай грижа. Повече ме боли ръката, на която паднах, като минах през вратата.
— Много ли?
Хари внимателно повдигна ръката си и изкриви лице от болка.
— Търпи се, ако не я мърдам.
— Радвай се, че не си болен от Сетерска треперушка.
Двама от тримата в стаята се засмяха, но бързо млъкнаха.
На път за хотела Беате попита Хари дали всичко му се струва логично.
— От гледна точка на веществените доказателства, да. Иначе самоубийствата никога не ми се струват логични.
Хвърли цигарата и тя описа огнена парабола в мрака, който сякаш можеше да се пипне.
— Но аз съм си такъв.
Двадесет и девета глава
Стая 316
Прозорецът се отвори с трясък.
— Трун не си е вкъщи — изграчи гласът с френското „Р“.
След последната им среща изрусената коса очевидно пак беше контактувала с химикали и кожата на главата прозираше през измъчената грива.
— На юг ли сте били?
Хари вдигна почернялото си лице и присви очи срещу нея.
— Може да се каже. Знаете ли къде е той?
— Събира си нещата в колата — отвърна тя и посочи към другата страна на къщите. — Струва ми се, че се готви за пътешествие, бедничкият.
— Мм.
Беате понечи да тръгне, но Хари не помръдна.
— Отдавна ли живеете тук? — поинтересува се той.
— О, да. От тридесет и две години.
— Значи сигурно си спомняте Лев и Трун като деца?
— Разбира се. Оставиха следи в сърцата на всички съседи — усмихна се тя и се облегна на перваза. — Особено Лев. Ловък сваляч. Отрано усетихме колко опасен ще стане за дамите.
— Да, именно опасен. Вероятно сте чували и историята със стареца, паднал от мостчето?
Лицето й помръкна и тя прошепна с трагична нотка в гласа:
— Да. Ужасяваща случка. Разбрах, че бедният старец така и не успял да проходи като хората. Коленете му се вдървили. Представяте ли си? Едно дете да измисли нещо толкова жестоко.
— Мм. Определено е бил голяма лудетина.
— Лудетина ли? — Тя заслони очите си с ръка. — Не бих го нарекла така. Учтиво, добре възпитано момче. Такъв беше. Точно това беше толкова шокиращо.
— И всички съседи са знаели, че той е извършителят?
— Да. Лично аз го видях от този прозорец: червено яке на велосипед, което тръгва нанякъде. Как не се досетих, че нещо не е наред, когато се върна. Беше блед като платно — тя потръпна заради студения полъх. После посочи към пътя.
Трун се приближаваше към тях с отпуснати ръце. Забави крачка и накрая изобщо спря да върви.
— Лев е сторил нещо, нали? — попита той, най-сетне застанал пред тях.
— Да — потвърди Хари.
— Мъртъв ли е?
С периферното си зрение Хари забеляза зяпналото лице на прозореца.
— Да. Мъртъв е.
— Ясно — кимна Трун. Наведе се напред и зарови лице в ръце.
Бярне Мьолер стоеше до прозореца и гледаше навън с угрижена физиономия. Хари бутна леко открехнатата врата и почука предпазливо.
Мьолер се обърна и лицето му грейна.
— Ей, здрасти.
— Ето го докладът, шефе — хвърли зелен плик върху бюрото му Хари.
Мьолер се отпусна на стола, успя с малко усилие да събере твърде дългите си крака под писалището и си сложи очилата.