Хари отговори с една-единствена сричка.
Раскол кимна и го погледна тъжно.
— Боях се от такъв отговор. Не ми оставяш голям избор, Спиуни. Помниш ли какво ти казах, като ме попита защо съм ти повярвал?
Хари кимна.
— Всеки живее заради нещо, нали, Спиуни? Нещо, което може да му бъде отнето. Е, познато ли ти звучи 316?
Хари мълчеше.
— Нека те осведомя, че 316 е номер на стая в хотел „Интернационал“ в Москва. Дежурната на третия етаж се казва Олга. Скоро ще се пенсионира и си мечтае за дълга ваканция на Черно море. Две стълбища и асансьор водят до етажа. Плюс асансьора за персонала. В стаята има две отделни легла.
Хари едва успя да преглътне.
Раскол опря чело на сключените си ръце:
— Малкият спи до прозореца.
Хари се изправи, отиде до вратата и удари с всичка сила. Чу как ехото се разнесе по целия коридор. Продължи да удря, докато не чу дрънченето на ключове.
Тридесета глава
Режим вибрация
— Съжалявам, но дойдох възможно най-бързо — обясни Йойстайн и рязко отдели таксито от ръба на тротоара пред магазинчето за плодове и цигари на Елмер.
— Добре дошъл у дома — поздрави го Хари и се зачуди дали автобусът, идващ отдясно, разбра, че Йойстайн няма никакви намерения да спре.
— Към квартал Шлемдал ли отиваме? — Йойстайн игнорира бясното бибиткане на автобуса.
— Да, улица „Бьорнетроке“. Нали знаеш, че тук си с предимство?
— Реших да не се възползвам от него.
Хари погледна приятеля си крадешком. Зад два тесни процепа мерна две кръвясали очни ябълки.
— Скапан ли си?
— Заради часовата разлика е.
— Тя е само един час, Йойстайн.
— Поне един.
Понеже вече нито амортисьорите, нито пухът на седалките вършеха работа, Хари усещаше всяко паве и всяка асфалтена кръпка, докато вземаха завоите нагоре към къщата на Албю, но в момента това беше най-малкият му проблем. Помоли Йойстайн за телефон, набра номера на хотел „Интернационал“ и го свързаха със стая 316. Обади се Олег. С бодър глас попита Хари къде е.
— В една кола. А мама?
— Излезе.
— Мислех, че ще ходи до съда чак утре?
— Имат среща с всички адвокати на „Кузнецки мост“ — обясни гордо малчуганът с глас на възрастен. — Ще се върне след час.
— Случай, Олег, ще й предадеш ли нещо? Кажи й, че трябва да отидете в друг хотел. Незабавно.
— Защо?
— Защото… така съм казал. Само й предай думите ми, става ли? Ще звънна по-късно.
— Добре.
— Добро момче. Сега трябва да затварям.
— Ей…
— Какво?
— Нищо.
— Добре. И да не забравиш да кажеш на мама за хотела.
Йойстайн удари спирачки и сви към тротоара.
— Изчакай тук — заръча му Хари и изскочи от колата. — Ако не се върна до двадесет минути, звънни на номера на централата, който ти дадох. И кажи, че…
— Старши инспектор Хуле от Отдела за борба с насилието иска незабавно въоръжен патрул. Запомних.
— Браво. Чуеш ли изстрели, звънни веднага.
— Добре. Остана ли необсъден сценарий?
Хари вдигна очи към къщата. Не се чуваше кучешки лай. Край тях бавно мина тъмносиньо BMW и паркира надолу по улицата. Иначе цареше пълна тишина.
— Останаха доста — тихо отвърна Хари.
Йойстайн се ухили.
— Готино — после разтревожено сбърчи чело:
— Нали е готино? Не е само патологично опасно, нали?
Вратата отвори Вигдис Албю, облечена в току-що изгладена бяла блуза и къса пола, но мътните й очи подсказваха, че е станала от леглото съвсем скоро.
— Позвъних в службата на мъжа ви — поде Хари. — Казаха ми, че си бил у дома.
— Възможно е — кимна тя, — но той вече не живее тук — избухна в смях тя. — Не се преструвайте на толкова поразен, инспекторе. Нали точно вие предизвикахте цялата история с тази… тази… — размаха ръце, сякаш се опитваше да намери друга дума, но с крива усмивка се примири, все едно такава просто не съществува:
— Курва.
— Мога ли да вляза, госпожо Албю?
Тя повдигна рамене и ги разтърси, за да покаже как я побиват тръпки.
— Наричайте ме Вигдис или по друг начин, но само не така.