Хари обмисли отговора си и каза с бавен, отчетлив глас:
— Защото трябва да изпитваш страх, Ракел. Да се боиш, за да постъпиш правилно.
— А това ще рече?
Хари пое дълбоко въздух.
— Ще поправя нещата, Ракел. Обещавам. Всичко ще се нареди.
Щом Ракел затвори, Хари веднага се обади на Вигдис Албю. Тя вдигна при първото позвъняване.
— На телефона е Хуле. Някакво обаждане ли чакате, госпожо Албю?
— А вие как мислите? — По неясния звук от слушалката Хари разбра, че тя не я държи здраво. Сигурно е изпила поне още няколко питиета, след като си е тръгнал.
— Нямам представа. Но искам да съобщите на полицията, че липсата на мъжа ви става обезпокоителна.
— Защо? На мен не ми липсва — отвърна тя с кратък печален смях.
— Е, нужна ми е причина, за да задействам разследването в полицията. Имате право на избор: или подайте сигнал в полицията, че е изчезнал, или аз ще го обявя за издирван за убийство престъпник.
Последва продължително мълчание.
— Не разбирам, полицай.
— Няма нищо за разбиране, госпожо Албю. Да съобщя ли, че го обявявате за изчезнал?
— Почакайте! — извика тя. Хари чу как от другата страна на линията се счупи чаша. — За какво говорите? Нали Арне вече е обявен за издирване.
— Да, от мен. Но все още не съм информирал другите колеги.
— Ама… какви бяха тогава тримата разследващи полицаи, които дойдоха в къщата след вас?
Сякаш някой прокара леденостуден пръст по гръбнака на Хари.
— Какви полицаи?
— Вие в полицията не разговаряте ли помежду си? Не искаха да си тръгват, направо ме хвана страх.
Хари вече бе на крака.
— Със синьо BMW ли пристигнаха, госпожо Албю?
— Помните ли как ви помолих да ме наричате, Хари?
— Какво им казахте?
— Ами, какво да им кажа. Май същото, което и на вас. Дадох им да разгледат няколко снимки и… не че бяха груби, но…
— Кои ваши думи ги накараха да си отидат?
— Да си отидат ли?
— Нямаше да си тръгнат, ако не бяха получили търсената информация. Вярвайте ми, госпожо Албю.
— Хари, вече ми писна да се ровя из паметта си…
— Помислете! Важно е.
— Но, за Бога, човече. Нали ви казвам, че не научиха кой знае какво. Пуснах… им съобщение от Арне на телефонния секретар отпреди два дена. После си тръгнаха.
— Твърдяхте, че не сте разговаряли с него.
— Не съм. Той е оставил съобщение, че е взел Грегор. Говореше истината, чува се как Грегор лае на заден план.
— Откъде се е обадил?
— Откъде да знам?
— Посетителите ви със сигурност са разбрали къде е. Бихте ли ми пуснали записа?
— Но той само казва…
— Моля ви да изпълните молбата ми. Въпросът е… — Хари се опита да се изрази по друг начин, но се предаде — на живот и смърт.
Хари не беше много наясно с обществения транспорт. Нямаше представа, че според изчисленията строежът на два тунела и удължаването на магистралата ще сложат край на натовареното движение на Е6 на юг от Осло. Нито му минаваше през ума какъв е най-важният аргумент за тази огромна инвестиция: не заради избирателите, прииждащи от съседните градове Мое и Дрьобак, а за да се осигури безопасен транспорт. Във формулата, използвана от пътните служби, за да изчислят рентабилността на такъв проект за обществото, човешкият живот бе оценен на 20,4 милиона крони, включително разходи за линейки, преструктуриране на транспорта и загуба на бъдещи данъчни приходи. Защото, докато си пробиваше път на юг през колоната автомобили на Е6 в мерцедеса на Йойстайн, той дори не знаеше как би определил цената на живота на Арне Албю. И положително нямаше представа какво би спечелил, ако го спаси. Осъзнаваше само едно: не можеше да си позволи да се раздели с онова, което рискува да загуби в противен случай. По никакъв начин. По-добре беше да не му мисли чак толкова.
Записът, който Вигдис Албю му пусна по телефона, продължи само пет секунди и съдържаше съвсем малък къс полезна информация. Но и тя стигаше. Не я откри в петте кратки думи на Арне Албю: „Взех Грегор. Само да знаеш.“
Не му помогна и бесният лай на кучето на заден план.
Съществени се оказаха студените крясъци на чайките.
Беше вече тъмно, когато знакът за отбивката към Ларколен се показа на пътя.
Пред вилата Хари видя паркиран джип „Чероки“, но продължи нагоре към мястото за обръщане. Не забеляза никакво синьо BMW. Хари спря точно под вилата. Нямаше смисъл да се опитва да се промъкне вътре. Чу кучешкия лай още като свали прозореца на автомобила на голямо разстояние оттук.