Затвори очи и се опита да извика образа й в съзнанието си. Образа не от времето, когато бяха корабокрушенци, а от последната им среща. Вечерят заедно. Очевидно. Тя му налива — вино? Дали Хари отпива от него? Очевидно. Тя пак му долива чашата. Целува го. Танцува пред него. Прошепва му обичайните думички в ухото. Търкулват се в леглото и отвързват лодката. Наистина ли за нея е толкова лесно? А за него?
Не, едва ли е било така.
Но Хари не може да е сигурен, нали? Няма как да отхвърли категорично възможността да е лежал с блажена усмивка на устните в легло на улица „Безгрижие“, след като се е видял със стара тръпка, докато Ракел е будувала, вторачила безсънните си очи в тавана на хотелската стая в Москва, защото е заплашена да изгуби детето си.
Хари се сви. Суровият студен вятър минаваше през него като през призрак. Нападнаха го всички мисли, които досега успяваше да пропъди: ако не знае дали е способен да излъже най-скъпото нещо в живота си, как тогава ще разбере какви ги е вършил? Според Ауне алкохолът само засилва или потиска онова, което хората носят у себе си. Но кой може да каже със сигурност какво таи? Хората не са роботи, а химичният състав на мозъка се мени с времето. Кой разполага с пълен инвентарен списък на какво е способен, при какви обстоятелства и под въздействието на какви лекарства?
Хари потрепери и изруга. Вече знаеше защо е наложително да открие Арне Албю и да се сдобие с признание, преди други да му затворят устата. Не че полицаят в него се обади или в един миг възприе правовата държава като своя лична кауза. Просто трябваше да разбере. А Арне Албю е единственият човек, в състояние да го просветли по въпроса.
Хари пак стисна очи. Вятърът леко свирукаше при срещата си с гранита на фона на упорития монотонен ритъм на вълните.
За пореден път отвори очи. Вече не беше тъмно. Вятърът бе прогонил облаците на небето и звездите над него блещукаха. Луната се бе изгубила. Хари погледна часовника. Беше стоял там почти час. Грегор лаеше бясно към водата. Независимо че усещаше болки в мускулите, той се изправи и се запрепъва към кучето. Поради промяна в лунната гравитация нивото на водата се бе понижило и Хари вече влачеше крака по широк плаж.
— Ела, Грегор, няма да намерим нищо.
Кучето залая още по-ожесточено, когато Хари хвана каишката. Изтръпна и машинално отстъпи крачка назад. Напрегна очи и плъзна поглед над водата. Лунната светлина трепкаше над черната повърхност, но той зърна нещо, останало незабелязано, когато водата бе достигнала най-високата си точка. Приличаше на върха на кол за връзване на лодки и едва се подаваше на повърхността. Хари се приближи досами водата и пак запали фенерчето.
— Мили Боже — прошепна той.
Грегор се втурна във водата и Хари нагази след него. Дотам имаше десетина метра, но въпреки това водата стигаше едва до коляното му. Взря се в чифт обувки, ръчна изработка, италиански. Насочи фенерчето към дъното. Светлината се отрази в посинели голи крака, които стърчаха като два бели надгробни камъка.
Вятърът отнесе вика на Хари и веднага го удави в прибоя на вълните, а водата погълна хвърленото фенерче. То падна на пясъчното дъно и продължи да свети почти цяло денонощие. А на следващото лято едно момченце го намери и изтича да го занесе на баща си. Междувременно солената вода бе разяла черното покритие и никой не свърза това фенерче „Маглайт“ с намерения тук миналата година ужасен на вид труп, за който, макар че писаха във вестниците, изглеждаше безкрайно отдалечен във времето под лятното слънце.
Пета част
Тридесет и втора глава
Дейвид Хаселхоф
Утринните лъчи приличаха на бял стълб, който минава през процеп в облачната покривка и потапя фиорда в божествена светлина, както я наричаше Том Валер. Преди вкъщи имаше няколко такива картини по стените. Той прескочи полицейската лента, отцепваща местопроизшествието. В природата му бе да минава над преградата, а не да се навежда под нея. Така биха казали онези, които го познаваха. Имаха право за първото, но не и за второто: Том Валер не мислеше, че някой го познава. И възнамеряваше това да не се променя.
Доближи малкия дигитален фотоапарат до стоманено сивото стъкло на очилата, тип супер ченге. В дома му се търкаляха поне дузина такива. Подарък в знак на признателност от доволни клиенти. Както и фотоапарата. Обективът обхвана дупката в земята и проснатия до нея труп, облечен в черни панталони и риза, някога била бяла, но сега почерняла от тиня и пясък.
— Добавяш нова снимка към колекцията ли? — попита го Вебер.