— Този е различен — отговори Валер, без да вдига очи. — Харесвам убийци с богато въображение. Идентифицирахте ли мъжа?
— Арне Албю. Четиридесет и две годишен. Женен, с три деца. Определено не е бедняк. Вилата зад нас е негова.
— Има ли свидетели?
— В момента разпитват из района. Но и сам виждаш каква пустош е.
— Някой от хотела? — Валер посочи голяма жълта дървена постройка накрая на плажа.
— Съмнявам се — поклати глава Вебер. — По това време на годината тук не живее никой.
— Кой го е намерил?
— Анонимно обаждане от телефонна кабина в Мое. До тамошната полиция.
— Убиецът ли?
— Не мисля. Съобщил, че когато излязъл на вечерна разходка с кучето си, видял два крака да стърчат над водата.
— Записали ли са разговора?
Вебер поклати отрицателно глава.
— Не се е обадил на номера за спешни случаи.
— Какво разбрахте от трупа? — попита Валер.
— Лекарите ще изготвят протокол, но ако ме питаш, бил е заровен жив. Няма видими следи от наранявания по тялото му, но кръвта в носа и устата и спуканите капиляри в очите свидетелстват за голям хематом в главата. Освен това открихме пясък дълбоко в гърлото, което показва, че е дишал, когато е бил погребан.
— Разбирам. Нещо друго?
— Кучето беше завързано пред вилата му ей там, малко по-нагоре. Огромен, отвратителен ротвайлер в изненадващо добра форма. Външната врата беше отключена. Вътре няма следи от ръкопашен бой.
— С други думи, те са си влезли най-спокойно, заплашили са го с огнестрелно оръжие, завързали са кучето, изкопали са дупка за него и са го помолили най-любезно да влезе в нея.
— Ако са били няколко.
— Огромен ротвайлер, половинметров ров. Мисля, че можем да направим това заключение, Вебер.
Вебер не отговори. Никога не бе имал нищо против да работи с Валер. Момчето демонстрираше рядко срещан талант при разследванията; резултатите му говореха сами по себе си. Това обаче не означаваше, че Вебер непременно го харесва. Не би могло да се каже и че му е антипатичен. Беше нещо друго. След време започваше да напомня на онези картинки, тип „открийте седемте разлики“, където човек се затруднява да формулира какво го смущава. Смущава, именно това беше точната дума.
Валер коленичи до трупа. Знаеше, че Вебер не го харесва. Това нямаше никакво значение. Вебер, стар полицай от Отдела по експертно-криминална дейност, не се домогваше до високи постове, нито по някакъв начин можеше да повлияе върху кариерата или живота на Валер. Казано накратко, Валер не се нуждаеше от симпатиите на Вебер.
— Кой го идентифицира?
— Дойдоха няколко души, местни — уточни Валер. — Собственикът на бакалията го разпозна. Открихме съпругата му в Осло и я доведохме. Тя потвърди, че е Арне Албю.
— А къде е тя сега?
— Във вилата.
— Някой разговарял ли е с нея?
Вебер вдигна рамене.
— Обичам да съм пръв — Валер се наведе напред и направи снимка на лицето на починалия в близък план.
— Случаят е на участъка в Мое. Повикаха ни само за помощ.
— Ние сме по-опитни — отсече Валер. — Някой обясни ли го любезно на селяните?
— Всъщност някои от нас са разследвали убийства — обади се глас зад тях.
Валер вдигна поглед към усмихнат мъж в черно униформено полицейско яке. На раменете му имаше една звезда и златни нашивки.
— Без лоши чувства — засмя се старши инспекторът. — Казвам се Паул Сьоренсен. Сигурно сте старши инспектор Валер.
Валер кимна сухо и пренебрегна опита на Сьоренсен да се здрависа. Валер не обичаше физическия контакт с непознати мъже. Впрочем, и с познати. Що се отнасяше до дамите, нещата стояха по друг начин. Или поне докато той командваше парада. Така и правеше.
— Някога разследвали ли сте нещо подобно, Сьоренсен? — Валер повдигна клепача на мъртвия и оголи кървавочервената му очна ябълка. — Това не е прободна рана с нож в кръчмата или изстрел в прасеца след пиянска свада. Нали затова ни се обадихте?
— Така е, не изглежда невинно — съгласи се Сьоренсен.
— Тогава предлагам ти и момчетата да кротувате и да дежурите, а аз да поговоря с вдовицата на трупа.
Сьоренсен се засмя, сякаш Валер разказа страхотен виц, но млъкна, виждайки повдигнатите му вежди над очилата. Том Валер се изправи и тръгна към полицейските ленти. Бавно преброи до три, после извика, без да се обръща:
— И премести полицейската кола, която видях, че сте паркирали на обръщалото, Сьоренсен. Криминалистите ни търсят следи от автомобила на убиеца. Благодаря предварително.
Нямаше нужда да се обърне, за да е сигурен, че усмивката се изпари от дебилната физиономия на Сьоренсен. И че огледът на местопроизшествието току-що бе поет от участъка на Осло.