— Къщата е толкова празна, когато няма никой у дома — изкоментира Вигдис Албю и отключи.
— Откога си… ъъъ… сама? — попита Валер, следвайки я по стълбите към хола. Гледката все още му допадаше.
— Децата са при родителите ми в провинцията. Идеята беше да останат там, докато нещата се нормализират. — Тя въздъхна и се свлече на мекото кресло. — Трябва да пийна нещо. После ще им се обадя.
Том Валер стоеше насред помещението и я наблюдаваше. С последните си думи тя развали всичко: леката тръпка вече изчезна. И изведнъж му се видя много по-възрастна. Вероятно алкохолното опиянение я напускаше. То изглаждаше бръчките й и смекчаваше очертанията на устата й, която сега загрубя и се превърна в крива, оцветена в розово цепнатина.
— Седни, Том. Ще направя кафе.
Отпусна се на дивана, а Вигдис изчезна в кухнята. Той се разкрачи и забеляза избледняло петно върху канапето. Неговият диван също бе изцапан. С менструална кръв.
Усмихна се, като се сети… за Беате Льон.
Сладката, невинна Беате Льон седеше от другата страна на ниската масичка. Поглъщаше думите му като бучки захар в латето си — напитка за момиченца. Според мен най-важното е да се осмелиш да бъдеш верен на себе си. В една връзка най-ценното е честността, нали? При младите момичета понякога е трудно да налучкаш дозата „остроумни“ клишета, но при Беате Валер очевидно уцели десетката. Тя го последва послушно до дома му, където той й приготви питие, което определено не беше за малки момиченца.
Напуши го смях. Дори и на следващия ден Беате Льон си мислеше, че припадъкът й се дължи на изтощението й и на питието, сторило й се по-силно от онези, с които била свикнала. Важно е да уцелиш правилната дозировка.
Но най-комичната част беше на сутринта. Валер влезе в хола и я завари да търка с мокър парцал дивана, където снощи бяха осъществили първия си сексуален контакт, преди тя да изгуби съзнание и да започне същинският купон.
— Извини ме — почти през сълзи измънка тя. — Едва сега го забелязах. Толкова ми е неудобно, очаквах го чак следващата седмица.
— Не се притеснявай — отвърна той и я потупа по бузата. — Само се постарай да го изчистиш.
После побърза да се скрие в кухнята. Пусна чешмата и зарови из хладилника, за да заглуши смеха си, докато Беате Льон продължаваше да търка петното от менструалната кръв от Линда. Или беше от Карен?
Вигдис извика от кухнята:
— С мляко ли пиеш кафето, Том?
Какво значение имаше. Той вече научи онова, което му беше необходимо.
— Току-що се сетих, че имам уговорка в града.
Обърна се и я видя на вратата на кухнята с две чаши за кафе и облещени, изумени очи. Сякаш й беше зашлевил шамар. Идеята му се стори интересна.
— А и се нуждаеш да останеш малко сама — обясни той и се изправи. — Знам какво ти е, както казах, наскоро самият аз изгубих близка приятелка.
— Съжалявам — смутено измънка Вигдис. — Дори не попитах как се казва.
— Елен. Колежка. Много я харесвах — Том Валер наклони глава на една страна и погледна Вигдис, която неуверено му се усмихна.
— За какво мислиш? — попита го тя.
— Как някой ден ще се отбия при теб, за да проверя как си — Валер се постара и се получи най-чаровната му Хаселхофска усмивка. Мислеше си колко ли хаотичен би бил светът, ако хората можеха да четат мислите на другите.
Тридесет и трета глава
Дисосмия
Обичайното натоварено движение следобед бе започнало, а покрай Главното полицейско управление на „Грьонланслайре“ бавно дефилираха автомобили и роби на парите. На един клон бе кацнала сивогуша завирушка. След като видя как и последното листо се откъсна, политна и се издигна високо покрай прозореца на заседателната зала на петия етаж.
— Не ме бива в говоренето — откровено си призна Бярне Мьолер и присъствалите вече на негови речи кимнаха в знак на съгласие.
Всички участвали в разследването на Екзекутора ведно с бутилка пенливо вино „Опира“ за 79 крони и четиринадесет все още опаковани пластмасови чашки чакаха Мьолер да завърши речта си.