— Първо искам да ви предам поздравленията на Градския съвет, на председателя и на началника на полицията и да благодаря на всички ви за добре свършената работа. Намирахме се, както сами знаете, в доста напрегната ситуация, когато разбрахме, че си имаме работа с крадец рецидивист…
— Не съм чувал за други! — провикна се Иваршон и си спечели симпатиите на присъстващите. Беше застанал в дъното на помещението до вратата, откъдето имаше изглед към събралата се група.
— Така е, имаш право — усмихна се Мьолер. — Исках да кажа… ами… нали знаете… радваме се, че всичко е зад гърба ни. И преди да изпием по чаша шампанско и да се приберем у дома, искам да отправя специални благодарности към човека, комуто се полага най-голямо уважение…
Хари усети погледите на колегите си. Ненавиждаше подобни чествания. Шефовете говорят, подчинените държат речи за началниците, благодари се на клоуните — същински театър на тривиалността.
— Това е Рюне Иваршон, който ръководеше разследването. Поздравления, Рюне.
Последва вълна от аплодисменти.
— Искаш ли да кажеш няколко думи, Рюне?
— По-добре недей — процеди през зъби Хари.
— Разбира се — кимна Иваршон. Присъстващите се обърнаха към него. Той се изкашля: — За жалост не ми се полага привилегията да кажа, че не съм добър оратор, Бярне. Защото мен ме бива в приказките. — Последва бурен смях. — И като обигран оратор в резултат на предишни разкрити случаи съм наясно, че е досадно да се слушат благодарности под път и над път. Както всички знаете, полицейската работа е колективен труд. Честта да хвърлят топката в мрежата се падна на Беате и Хари, но предварителното проучване е дело на отбора.
Хари не вярваше на ушите си. Хората пак закимаха одобрително.
— Затова благодаря на всички ви — Иваршон обгърна с поглед събралите се колеги, очевидно с цел да накара всеки да се почувства забелязан и оценен, преди да извика с жизнерадостен глас:
— И нека незабавно гръмнем с това шампанско!
Някой му подаде бутилката и след като я разтресе порядъчно, той започна да освобождава тапата.
— Не мога повече — прошепна Хари на Беате. — Ще се махам оттук.
Тя го погледна укорително.
— Заповядайте! — Тапата се удари в тавана. — Вземете си чаши!
— Съжалявам — каза Хари. — Ще се видим утре.
Отиде в коридора и си взе сакото. Докато слизаше с асансьора, се облегна на стената му. Снощи успя да поспи няколко часа във вилата на Албю. В шест часа сутринта отиде до гарата на Мое, намери телефонна кабина и номера на местната полиция и съобщи за трупа в езерото. Знаеше, че те ще помолят колегите си от столицата за съдействие. Пристигна в Осло към осем часа. Нарочно седна да изпие едно кафе в кафенето на булевард „Юлевол“, за да се забави, та да възложат случая на друг. После спокойно отиде на работа.
Вратите на асансьора се разтвориха и Хари излезе. Мина през въртящата се врата. Вдиша студения ясен есенен въздух на Осло. Твърдяха, че норвежката столица имала повече вредни емисии от Банкок. Сам си напомни, че няма закъде да бърза и се насили да върви бавно. Днес няма да мисли за нищо, само ще поспи и ще се надява да не сънува, а утре сутринта ще се събуди с усещането, че всичко вече е зад гърба му. Всичко с едно изключение. Този случай не можеше да остане в миналото, той нямаше да го допусне. Но ще мисли за това чак утре. Утре двамата с Халвуршен ще се разходят по алеята край река Акершелва, ще спрат до дървото, където е била открита, ще направят възстановка на инцидента за стотен път. Не защото са забравили нещо, а за да си възвърнат онова особено усещане, да вдишат миризмата. Отсега го побиха тръпки.
Избра да мине по тясната пътечка над ливадата, по прекия път. Не вдигна очи към сивата сграда на затвора от лявата му страна, където Раскол засега вероятно бе прибрал шахматната дъска. Нямаше да открият нищо нито в Ларколен, нито на друго място, което да уличава циганина или някой от „машите“ му, дори и Хари да се заемеше с разследването. Щяха да му отделят толкова време, колкото е нужно. Екзекутора беше мъртъв. Арне Албю — също. Справедливостта е като водата, каза веднъж Елен. Винаги намира път. Знаеха, че не е истина, но все пак в тази неистина понякога откриваха утеха.
Хари чу сирените. Дълго време ги беше слушал. Белите автомобили, които профучаха край него с въртящи се сини лампи и се изгубиха към „Грьонланслайре“. Опита се да помисли защо потеглят нанякъде. Вероятно не са от негов случай. Ако пък са, ще почакат. До утре.
Том Валер установи, че е подранил. Живущите в бледожълтата кооперация, заети с едно или друго, не си стояха вкъщи през деня. Натисна най-долния звънец и вече се канеше да се откаже, когато чу сдържан глас с металически оттенък: