Банкова служителка простреляна по време на обир. Крадец рани жена в клон на банка „Де ен Бе“ на „Гренсен“ в Осло. Състоянието й е критично.
Хари влезе в спалнята и включи компютъра. На началната страница също излизаше новината за обира. Кликна два пъти върху него:
Непосредствено преди края на работното време на банковия клон маскиран крадец влязъл вътре и принудил шефката да изпразни банкомата. Понеже не успяла да спази ултиматума, поставен от крадеца, той застрелял друга тридесет и четири годишна служителка в главата. По първоначални информация състоянието на ранената е критично. Според началник-отдел Рюне Иваршон полицията не разполага с веществени доказателства срещу крадеца и отказва да коментира твърденията, че обирът явно следва модела на така наречения Екзекутор, за когото по-рано тази седмица полицията съобщи, че е открит мъртъв в Д’Ажуда в Бразилия.
Можеше да е чиста случайност. Имаше, естествено, такава вероятност, но Хари вече не вярваше в случайността. Няма такъв филм. Прокара ръка по лицето си. От това се опасяваше през цялото време. Лев Грете бе извършил само един обир. Следващите са дело на другиго. Някой, който се мисли за много способен; за толкова добър, че за него е чест да копира първия удар на Екзекутора до най-дребната подробност.
Хари се опита да прекъсне хода на мислите си. Точно сега не желаеше да си блъска главата над ходовете на разни крадци; или над ранени банкови служители; или над възможните последствия, ако екзекуторите се окажат двама. Не му се мислеше за опасността да се наложи да работи под ръководството на Иваршон в Отдела по грабежите, а случаят „Елен“ да се отложи за пореден път.
Престани. Не мисли повече днес. И утре е ден.
И въпреки това краката сякаш сами го отнесоха в коридора, а ръцете на своя глава набраха номера на Вебер.
— Обажда се Хари. Какво имаме?
— Късмет, това имаме — изненадващо бодро отвърна Вебер. — Старателните момчета и момичета накрая винаги изваждат късмет.
— Не съм го знаел — изсумтя Хари. — Да чуем.
— Докато правехме оглед в банковия клон, Беате Льон ми се обади от House of Pain. Тъкмо започнала да гледа видеозаписа от обира и открила нещо интересно. Крадецът стоял много близо до плексигласовата преграда над гишето, докато говорел. Предложи да проверим за следи от слюнка. Беше изминал само половин час след обира и все още имаше вероятност да намерим нещо.
— И? — нетърпеливо попита Хари.
— Нямаше следи от слюнка по преградата.
Хари изпъшка.
— Но пък имаше микроскопична капчица кондензиран дъх — допълни Вебер.
— Сериозно?
— Да.
— Напоследък някой сигурно си казва вечерната молитва. Поздравления, Вебер.
— Разчитам да изготвим ДНК-профила до три дни. После остава само да сравняваме. По мое предположение ще го пипнем преди края на седмицата.
— Дано си прав.
— Така е.
— Е, все пак ти благодаря, че поне малко ми възвърна апетита.
Хари затвори и си облече сакото. Тръгна да излиза, но се сети, че не е изключил компютъра и се върна в спалнята. С натискането на копчето го забеляза. Ударите на сърцето му се забавиха и кръвта изстина във вените му. Бе получил нов мейл. Нищо не му пречеше да изключи компютъра. Така и трябваше да стори. Нищо не подсказваше съобщението да е спешно. Можеше да е от всекиго. Само от един човек нямаше как да бъде. На Хари му се прииска вече да е на път към „Скрьодер“, да се мъкне по „Довре“, да се чуди на стария чифт обувки, люлеещи се между земята и небето, да се наслаждава на съня си с Ракел. Такива неща. Но беше твърде късно, пръстите му пак бяха поели командването. От вътрешността на машината се чуваше пращене. После се появи писмото. Дълго писмо.
Хари приключи с четенето и погледна часовника: 18:04. Този рефлекс изгради в резултат на години изработвани протоколи. Затова можеше точно да определи в колко часа светът му се срина.