Нахлузиха маските. В момента ключовите думи се свеждаха до бързина, ефективност и решителност. Последното всъщност представляваше синоним на готовност да проявят жестокост, а при необходимост — и да убият. Подобно нещо се налагаше рядко. Даже изпечените престъпници по правило се парализират напълно, нахълтат ли в стаята им без предупреждение маскирани въоръжени мъже. Накратко, използваха същата тактика като крадците на банки.
Валер се приготви и кимна на единия си колега. Той предпазливо докосна вратата с кокалчетата на пръстите си, та да имат основание да напишат в протокола, че първо са почукали. С едно движение с цевта на автомата Валер счупи стъклото на вратата, пъхна ръка и отвори. Нахлувайки в апартамента, изрева. Не беше сигурен дали се чу гласна, или началото на дума. Същия звук издаваше, когато с Йоаким запалваха фенерчетата. Това беше най-приятната част.
— Нали поръча кнедли — Мая вдигна чинията и погледна укорително Хари. — Не си ги докоснал.
— Съжалявам — отвърна той. — Нямам никакъв апетит. Поздрави готвача и му предай, че вината не е негова. Поне този път не е.
Мая искрено се разсмя и се отправи към кухнята.
— Мая…
Тя бавно се извърна. Нещо в гласа и интонацията на Хари й подсказваше какво ще последва.
— Донеси ми една бира, ако обичаш.
Тя продължи пътя си към кухнята. „Не е моя работа“, мислеше си тя. Аз само сервирам. Не ме засяга.
— Какво има, Мая? — попита я готвачът, докато тя изсипваше остатъците в кофата за боклук.
— Животът си е негов — подхвърли тя. — Не е мой. Ама че мухльо.
Телефонът в кабинета на Беате изписука леко и тя вдигна слушалката. Първо чу шум от гласове, смях и дрънчене на чаши; после долови и гласа:
— Удобно ли е?
За момент се поколеба, гласът му звучеше някак чужд. Но нямаше как да е друг.
— Хари?
— Какво правиш?
— Ами… проверявам в интернет за идеи. Хари…
— Значи сте качили видеозаписа от обира на „Гренсен“ в мрежата?
— Да, но…
— Имам да ти казвам някои неща, Беате. Арне Албю…
— Чудесно, но почакай малко и ме чуй.
— Звучиш ми стресирана, Беате.
— Така е! — викът й изпращя в телефона. После тя заговори по-спокойно: — По петите ти са, Хари. Звънях да те предупредя веднага след като тръгнаха оттук, но те нямаше вкъщи.
— За какво говориш?
— За Том Валер. Издействал си е синя бланка за теб.
— А? Ще ме арестуват ли?
Сега Беате разбра защо гласът му й се стори непознат. Хари беше пил. Тя преглътна.
— Кажи ми къде си, Хари. Ще дойда да те взема. И ще кажеш, че сам се предаваш. Още не знам за какво точно става въпрос, но ще ти помогна, Хари. Обещавам. Хари? Не прави глупости, нали? Ало?
Беате остана с телефонната слушалка в ръка, вслушвайки се в разговори, смях и дрънчащи чаши. Дочу стъпки и се обади дрезгав женски глас:
— На телефона е Мая от „Скрьодер“.
— Къде…
— Тръгна си.
Тридесет и пета глава
SOS
Вигдис Албю се събуди, защото Грегор започна да лае отвън. Дъждът барабанеше по покрива. Погледна часовника: 7:30. Значи е задрямала. Чашата пред нея беше празна, както и къщата. Навсякъде цареше пустота. Не така беше планирала живота си.
Отиде до вратата на терасата да провери Грегор. Той стоеше с лице към портата с наострени уши и вирната опашка. Какво да прави? Да го подари на някого? Да го приспи? Дори децата не хранеха особено топли чувства към хиперактивното невротично животно. Да, планът. Погледна полупразната бутилка джин на масата. Време е да извади нова.
Лаят на Грегор разцепи въздуха. Бау-бау! Арне твърдеше, че този изнервяш звук му действал успокоително. Инстинктивно усещал, че някой винаги е нащрек. Твърдеше, че кучетата подушвали враговете, защото хората с лоши намерения отделяли различна миризма от приятелите. Тя реши утре да се обади на ветеринаря. Писна й да храни куче, което започваше да лае при всяко нейно влизане в стаята.
Открехна вратата към терасата и се заослушва. Освен кучешкия лай и дъжда се чуваше и хрущене на чакъл. Успя да си удари един гребен и да изтри петънце от туша за мигли под лявото око, преди звънецът да изсвири трите тона от „Месия“ на Хендел — подарък от свекъра и свекървата за новата им къща. Нещо й подсказваше кой е. Позна. Или почти.