— Няма ви в списъка.
— Така ли? — учуди се Хари. — Помолих Беате Льон да ви се обади и да ме запише. За тази вечер в девет. Просто попитайте Раскол.
— Когато идвате извън определените за посещения часове, името ви трябва да фигурира в списъка, Хуле. Обадете се утре през работно време.
Хари смени тактиката.
— Как се казваш?
— Бьойгсет. Вижте, не мога…
— Чуй ме, Бьойгсет. Касае се за сведения за важно полицейско разследване, което няма как да чака до утре. Сигурно си чул сирените от Главното управление тази вечер, нали?
— Да, ама…
— В такъв случай, освен ако нямаш желание утре да отговаряш на пресата къде сте забутали списъка с името ми, предлагам да превключиш от режим „Робот“ и да натиснеш копчето на здравия разум. Точно пред теб е, Бьойгсет.
Хари се втренчи в мъртвото око на камерата. Хиляда и едно, хиляда и две… Вратата се отключи с бръмчене.
Хари влезе в килията. Раскол седеше на стол.
— Благодаря, че потвърди уговорката за посещението ми — Хари се огледа в помещението с размери четири на два метра. Легло, чин, два шкафа, няколко книги. Нямаше радио, нямаше списания, нямаше лични вещи. Само голи стени.
— Така предпочитам — обясни Раскол в отговор на мислите на Хари. — Подклажда гнева.
— Я да видим сега как това ще се отрази на гнева ти — отвърна Хари и седна на крайчеца на леглото. — Не Арне Албю е убил Ана. Хванахте грешния човек. Изцапахте си ръцете с невинна кръв, Раскол.
Без да е съвсем сигурен, но на Хари му се стори, че мерна леко потрепване по незлобливата, ала същевременно ледено мъченическа маска на циганина. Раскол наведе глава и притисна с длани слепоочията си.
— Получих мейл от убиеца — продължи Хари. — Манипулирал ме е от самото начало.
Хари гладеше с ръка карираната покривка на леглото, докато преразказваше съдържанието на писмото. После направи и резюме на събитията от днешния ден.
Раскол седеше неподвижно. Изслуша Хари търпеливо и вдигна глава:
— Това означава, че и по твоите ръце има невинна кръв, Спиуни.
Хари кимна.
— И сега идваш да ми съобщиш, че съм ти натопил ръцете в кръвта му. И затова ти дължа услуга.
Хари мълчеше.
— Съгласен съм — прие Раскол. — Какво искаш от мен?
Хари спря да глади покривката на леглото.
— Три неща. Първо, убежище, докато разнищя цялата история.
Раскол кимна.
— Второ, ключа от жилището на Ана, за да проверя няколко неща.
— Нали ти го върнах.
— Не, ключа с инициалите АА. Той остана в апартамента ми в едно чекмедже и сега не мога да го взема. И, трето…
Хари млъкна. Раскол го погледна въпросително.
— Ако чуя Ракел да се оплаче, че някой дори само ги е погледнал накриво, ще се предам, ще сложа картите на масата и ще те улича като инициатор за убийството на Арне Албю.
По лицето на Раскол се изписа дружелюбна снизходителна усмивка, сякаш заради Хари съжаляваше за известното и на двамата — никой няма да успее да открие каквато и да е връзка между Раскол и убийството.
— Не се страхувай за Ракел и Олег, Спиуни. Веднага щом приключихме с Албю, наредих на моя човек да извика своите хора. По-добре мисли за решението на съда. Според моя човек в Москва изгледите не са добри. Роднините на детето по бащина линия имали сериозни връзки, така ли е?
Хари вдигна рамене.
Раскол дръпна чекмеджето на чина, извади гладкия ключ от „Триовинг“ и го даде на Хари.
— Тръгвай бързо към метростанцията на Грьонлан и слез по първото стълбище. Ще видиш жена зад прозорчето до тоалетните. Дай й пет крони за вход. Кажи, че си Хари, влез в мъжката тоалетна и се заключи в една от кабинките. Чуеш ли да влиза човек, който си свирука Waltzing Mathilda, значи превозът ти е пристигнал. Успех, Спиуни.
Дъждът падаше с такава сила, че от асфалта се издигаха тънки струйки вода и ако човек разполагаше с време, би забелязал малки дъги на светлината от уличните фенери по тясната, отцепена част от „Софие“. Бярне Мьолер обаче нямаше време за губене. Слезе от колата, дръпна палтото над главата си и се затича през платното към портата, където го чакаха Иваршон, Вебер и мъж с вид на пакистанец.
Мьолер се здрависа с тях, а тъмнокожият мъж се представи като Али Ниази, съсед на Хари.
— Валер ще дойде веднага щом приключи в Шлемдал — обясни Мьолер. — Какво открихте?
— Доста неща, опасявам се. И то притеснителни — отвърна Иваршон. — Сега най-важното е да измислим как да поднесем на пресата новината, че един от полицаите ни…