— Как си, приятелю?
— Ама че гадно време, а?
— Много хубави дрехи имаш. Да ги трампим, а?
Последва сърдечен смях и щракане на запалки. Питаха Хари дали пуши. Руски цигари, заповядай, гаранция, че са тежки, но „по приятен начин“. Пак последва смях. Не споменаха за Раскол нито веднъж, нито обясниха къде отиват.
Недалеч, както се оказа.
Завиха по шосето след музея на Мунк и заподскачаха по неравен път към паркинг пред кално празно футболно игрище. Накрая на паркинга имаше три каравани. Две нови, големи, и една малка, стара и без колела, подпряна на четири тухли.
Вратата на едната голяма каравана се отвори и Хари зърна женски силует. Зад нея се подадоха детски глави. Хари преброи пет.
Каза, че не е гладен, и се настани в ъгъла, откъдето наблюдаваше как се хранят. По-млада жена сервира. Изядоха всичко бързо и без да се церемонят. Децата поглеждаха към Хари, кискаха се и се побутваха. В отговор той им намигваше и се опитваше да се усмихне. Усещаше как сетивността се завръща във вкочаненото му тяло. Не представляваше изцяло положителна вест, защото то включваше цели два метра и всеки сантиметър бе източник на болка. После Симон му даде две вълнени одеяла, потупа го дружески по рамото и кимна към малката каравана.
— Не е „Хилтън“, но си на сигурно място, приятелю.
Влизайки в яйцевидното помещение с температура като в хладилник, цялата топлина в тялото му мигом се изпари. Събу обувките на Йойстайн, по-малки поне с един номер, разтри ходилата си и се опита да се смести в късото легло. Последното, останало в паметта му, бяха опитите да събуе мокрия панталон.
— Хи-хи-хи.
Хари пак отвори очи. Тъмното личице изчезна и сега смехът се чуваше отвън, нахлуваше през отворената врата, откъдето тънък слънчев лъч непринудено падаше върху стената зад него и върху закрепените по нея снимки. Хари се повдигна на лакти и погледна фотографиите. На едната, две прегърнати момчета пред каравана, изумително приличаща на сегашното убежище на Хари, изглеждаха повече от весели. Направо щастливи. Вероятно точно затова Хари едва успя да разпознае Раскол в детските му години.
Провеси крака от леглото на няколко етажа и реши да не обръща внимание на главоболието си. Поседя така няколко секунди, за да разбере дали стомахът му ще издържи. Имаше практика и с доста по-тежки махмурлуци. Снощи на вечеря беше на косъм да помоли за малко ракия, но успя да овладее жаждата си. Изглежда след дългото въздържание организмът му вече понасяше алкохола по-леко.
Излезе от караваната и получи доста красноречив отговор на въпроса си.
Децата гледаха с удивени очи как Хари се подпря на ремаркето и повърна върху кафеникавата трева. Изкашля се и пак повърна. Избърса уста с опакото на дланта си и когато се обърна, видя широко усмихнатия Симон, сякаш изпразването на стомаха е най-естественото начало на деня:
— Ще хапнеш ли нещо, приятелю?
Хари преглътна и кимна.
Симон зае на Хари омачкан костюм, чиста риза с широка яка и чифт големи слънчеви очила. Качиха се в мерцедеса и потеглиха по „Финмарк“. На площад „Карл Бернер“ спряха на червено, Симон свали прозореца и подвикна на някакъв мъж, застанал пред павилион с пура в ръка. Хари имаше неясното усещане, че мъжът му се струва познат. А от опит знаеше какво означава това: въпросният тип има досие в полицията. Мъжът се усмихна и извика в отговор, но Хари не успя да чуе какво.
— Познат ли ти е? — попита той.
— Контакт — отвърна Симон.
— Аха — кимна Хари и погледна полицейската кола от другата страна на кръстовището, изчакваща да светне зелено.
Симон зави на запад към болницата в Юлевол.
— Кажи ми какви връзки има Раскол в Москва, та да намерят човек в десетмилионен град ей така? — щракна Хари с пръсти. — С руската мафия ли контактува?
Симон се засмя.
— Вероятно. Щом не се сещаш за друг по-бърз в откриването на хора.
— КГБ?
— Ако не ме лъже паметта, те вече не съществуват, приятелю — отвърна с още по-гръмък смях Симон.
— Нашият експерт в полицията, който отговаря за Русия, ми обясни, че бивши служители на КГБ все още дърпат конците там.
— Услуги, драги ми приятелю — вдигна рамене Симон. — И жестове в замяна. Там се крие разковничето.
— Мислех, че става дума за пари.
— Нали точно това казах.
Хари слезе на улица „Безгрижие“, а Симон продължи, за да „свърши една работа на Сагене“.
Хари огледа улицата внимателно. Покрай него мина микробус. Сутринта накара Тес, черноокото момиче, което го събуди, да изтича да купи ежедневниците, но никъде нямаше информация за издирването му. Това не означаваше, че може да се показва навсякъде, защото, ако не грешеше, снимката му беше разлепена във всички полицейски автомобили.