Хари млъкна и се загледа на юг. В залива навлизаше зелен товарен кораб с два големи крана.
— За какво мислиш?
— Чудя се дали да те помоля да провериш няколко имена заради мен.
— По-добре недей, Хари. Както вече казах, изобщо не бива да съм тук.
— И ми е чудно откъде са ти тези синини.
Тя инстинктивно се хвана за врата.
— От тренировка. По джудо. Какво друго те интересува?
— Дали ще занесеш това на Вебер — Хари извади от джоба си чашата, увита в кърпа. — Помоли го да я провери за отпечатъци и да ги сравни с моите.
— Има ли твоите?
— Криминологията разполага с отпечатъците на всички детективи, които работят на местопрестъпление. И го помоли да направи експертиза на течността в чашата.
— Хари… — поде тя предупредително.
— Моля те…
Беате въздъхна и пое увитата чаша.
— „Ключарско ателие“ АД — напомни Хари.
— Какво е това?
— Ако си промениш решението относно проверката на имената, можеш да прегледаш персонала им. Фирмата им е малка.
Тя го погледна обезсърчено.
Хари вдигна рамене.
— Е, успееш ли да уредиш анализа на чашата, ще съм повече от доволен.
— А как да те намеря, като получа отговор от Вебер?
— Наистина ли искаш да знаеш? — усмихна се Хари.
— Искам да науча възможно най-малко. Ти се свържи с мен.
Хари се загърна в сакото си.
— Ще тръгваме ли?
Беате кимна, но не помръдна от мястото си. Хари я погледна въпросително.
— Онова, дето ти е писал — замислено разсъждаваше тя, — че оцелявали само най-отмъстителните. Дали е истина, Хари?
Хари протегна крака в късото легълце в караваната. Шумът от автомобилите по „Финмарк“ му напомняше за детството: как лежи на отворен прозорец в Опсал, заслушан в минаващите коли. През летните ваканции при дядо и баба в Ондалснес единствено това му липсваше: равномерния, приспивен шум, нарушаван само от мотоциклет, пробит ауспух, далечна полицейска сирена.
На вратата се почука. Беше Симон:
— Тес иска и утре да им разкажеш приказка за лека нощ.
Хари беше обяснил на децата как кенгуруто се научило да скача, а те го наградиха с прегръдки.
Двамата мъже пушеха мълчаливо. Хари посочи снимката на стената.
— Това са Раскол и брат му, нали? Стефан, бащата на Ана?
Симон кимна.
— Къде е Стефан сега?
Симон вдигна равнодушно рамене и Хари разбра, че това не е тема за разговор.
— На снимката изглеждат като двама добри приятели — отбеляза Хари.
— Бяха като сиамски близнаци. Дружки. Гиорги лежа два пъти в затвора заради Стефан — засмя се Симон. — Виждам, че си озадачен, приятелю. Такава е традицията, разбираш ли? Въпрос на чест е да поемеш наказанието заради брат си или баща си.
— За полицията има значение.
— Те не правят разлика между Гиорги и Стефан. Брат-циганин. Не й е лесно на норвежката полиция — ухили се той и предложи на Хари още една цигара. — Особено, когато са с маски.
Хари дръпна от цигарата и реши да стреля напосоки:
— Какво застана между тях?
— Ти как мислиш? Жена, разбира се — и Симон онагледи думите си с театрално забелени очи.
— Ана ли?
Симон не отговори, но Хари разбра, че е напипал следа.
— Да не би Стефан да се е отрекъл от Ана, защото е срещнала гаджо?
Симон загаси цигарата си и се изправи.
— Не беше заради Ана, а заради майка й. Лека нощ, Спиуни.
— Мм. Последен въпрос.
Симон се спря.
— Какво означава спиуни?
Симон се засмя.
— Съкращение от спиуни герман — немски шпионин. Успокой се, приятелю, не го казваме с лошо чувство, някъде го употребяват и като момчешко име.
Затвори вратата зад себе си и изчезна.
Вятърът отслабна и сега се чуваше само шумът от „Финмарк“. Въпреки това Хари не можа да заспи.
Беате се вслушваше в шума от автомобилите навън. Като малка заспиваше, докато слушаше гласа му. Той й разказваше приказки, каквито няма в книгите. Появяваха се в процеса на разказите му. Никога не се повтаряха, макар понякога да започваха по един и същи начин и главните герои да бяха едни и същи: двама лоши крадци, добър татко и неговата храбра дъщеричка. И винаги свършваха хубаво: крадците се озоваваха зад решетките.
Беате не помнеше някога да е виждала баща си да чете. Когато поотрасна, разбра, че той страда от болест, наречена дислексия. Ако не бил болен, щял да стане юрист, твърдеше майка й.