Хари си сложи домакинските ръкавици, донесени му от Йойстайн, и изнесе в коридора един от столовете. Постави го пред редицата горни шкафове, които стигаха чак до триметровия таван, изхвърли всички мисли от главата си и предпазливо се покачи на стола. В същия момент звънна телефонът. Хари се олюля, столът се затвори и той се строполи на пода с трясък.
Том Валер имаше лошо предчувствие. Ситуацията не се отличаваше с онази предсказуемост, към която той постоянно се стремеше. Кариерата и бъдещето му се намираха не само в неговите ръце, но и в ръцете на съюзниците му, затова човешкият фактор представляваше риск, който неизменно трябваше да взема под внимание. А лошото му предчувствие се пораждаше от факта, че в момента не знаеше дали може да разчита на Беате Льон, на Рюне Иваршон и — и това създаваше най-сериозния му проблем — на най-важния му източник на пари: Слугата.
След като Том дочу, че градският съвет е започнал да притиска началника на полицията за залавянето на Екзекутора след обира в „Грьонланслайре“, той заръча на Слугата да се покрие за известно време. Споразумяха се за място, познато на Слугата отпреди. В Патая се намираше най-голямото струпване на обявени за издирване западни престъпници, граждани на държави от източното полукълбо, и отстоеше само на няколко часа път с кола южно от Банкок. Като бледолик турист Слугата щеше да се слее с множеството. Той нарече Патая „азиатския Содом“, затова Валер не проумяваше защо Слугата най-неочаквано цъфна в Осло с обяснението, че вече не издържал да стои там.
Валер спря на червено и даде ляв мигач. Лошо предчувствие. Слугата извърши последния обир, без да го съгласува предварително с него, а това беше сериозно нарушение на правилата. Налагаше се да се вземат мерки.
Току-що се опита да се свърже със Слугата в дома му, но никой не вдигна телефона. Можеше да означава какво ли не. Например, че е на вилата в Трюван и обмисля подробностите около обсъждания вече обир на инкасовия автомобил. Или преглеждаше оборудването — дрехи, оръжие, полицейско радио, чертежи. Но можеше и да е знак, че пак се е поддал на изкушението и се клатушка в някой ъгъл с висяща от ръката му спринцовка.
Валер караше бавно през тъмната мръсна уличка, където живееше Слугата. От другата страна на пътя беше паркирано такси. Валер погледна нагоре към прозорците на апартамента му. Странно, беше светло. Ако Слугата пак е започнал да се друса, ще настъпи истински ад. Няма да е трудно да влезе в жилището му: бравата е пълен боклук. Погледна часовника. Посещението при Беате го превъзбуди и беше сигурен, че тази нощ няма да заспи. Малко ще се поразходи напред-назад, ще проведе няколко разговора по телефона и ще свърши каквото там се появи.
Валер усили Принс, даде газ и зави нагоре по булевард „Юлевол“.
Хари седеше на сгъваемия стол, хванал глава с ръцете си; хълбокът го болеше и не разполагаше с почти никакви доказателства за вината на Алф Гюнерю. Отне му само двадесет минути да прегледа малкото вещи в апартамента. Оскъдното им количество пораждаше съмнението, че Гюнерю живее другаде. В банята Хари откри четка за зъби, почти празна туба с паста за зъби и парче неразгадаема марка сапун, втрито в сапунерка. Плюс пешкир, някога вероятно бил бял. Това беше всичко. Нищо повече. Това беше последният шанс на Хари.
Идеше му да се разреве. Да си блъска главата в стената. Да счупи гърлото на бутилка „Джим Бийм“ и да изпие алкохола ведно с парчетата стъкло. Защото няма начин — няма! — да не е Гюнерю. От всички улики срещу някого една, статистически погледнато, беше най-показателна — предишни присъди и повдигнати обвинения в съда. Обстоятелствата просто крещяха, че е Гюнерю. В досието му фигурираха наркотици и незаконна употреба на оръжие, работеше при ключар, можеше да поръча каквито ключове си поиска, например за апартамента на Ана. И на Хари.
Приближи се до прозореца. Замисли се как въобще попадна в този омагьосан кръг и започна да следва до последната подробност ръкописа на някакъв побъркан човек. Но вече не разполагаше с инструкции. Край на репликите. Луната се показа през процеп в облачната покривка. Приличаше на посдъвкана таблетка флуор, но и тя не можеше да му подскаже следващия ход.
Хари затвори очи. Съсредоточи се. Какво от видяното в апартамента би му дало храна за размисъл, какво пропускаше? Отново претърси жилището мислено, сантиметър по сантиметър.
След три минути се предаде. Това беше последният му шанс. Тук няма да намери нищо.
Провери дали оставя всичко както го намери при влизането си и изгаси осветлението в хола. Отиде в тоалетната, застана пред чинията и си разкопча панталона. Зачака. Боже господи, и с това ли не можеше да се справи?! Струята тръгна и той въздъхна уморено. Дръпна шнура, водата потече и в същия миг той застина. Дали наистина чу бибиткането на клаксон на фона на шумящата вода? Излезе в коридора и затвори вратата на тоалетната, за да чува по-добре. Така си беше. От улицата долетя кратко силно изсвирване. Гюнерю пристигаше! Вече до вратата, Хари се сети. Защото, разбира се, идеята му хрумна именно сега. Когато вече беше късно. Шумяща вода. Кръстника. Пистолета. „Това ми е любимото място.“