— Мамка му, мамка му!
Хари се върна тичешком в тоалетната, хвана бутона върху капака на казанчето и започна трескаво да го развива. Появиха се ръждясали нарези.
— По-бързо — прошепна той, продължи да развива и усети как пулсът му се ускори, докато проклетата пръчка се въртеше ли въртеше с жаловит звук, но без да се разхлаби. Чу как долу на стълбището се затръшна врата. После пръчката се разхлаби и той повдигна капака на казанчето. В полумрака се чу удар на порцелан о порцелан, а нивото на водата продължаваше да се покачва. Хари пъхна вътре ръка и напипа лепкав слой водорасли по казанчето. Какво, по дяволите… Пак ли нищо? Зави капака му. И той се появи. Залепен от вътрешната страна. Хари си пое дълбоко въздух. Всяка резка, връх и вдлъбнатина по ключа под гладкото тиксо му бяха познати. Това беше ключът за двора, мазето и апартамента му. Залепената до него снимка също му беше позната. Липсващата снимка над огледалото. Сьос се усмихва, а Хари се опитва да си придаде суров вид. И двамата са почернели от слънцето и блажено невежи. Затова пък Хари не разпозна като своя вещ белия прах в найлоновото пликче, плътно закрепено с три широки ленти черно тиксо, но беше склонен да заложи значителна сума, че става дума за диацетилморфин, по-познат като хероин. Много хероин. Поне за шест години ефективно. Хари не размести нищо, само постави капака на мястото му и започна да го завива, докато се ослушваше за стъпки. Както Беате отбеляза, доказателствата няма да струват и пукната пара, ако установят, че Хари е бил в апартамента без синя бланка. Бутонът си дойде на мястото и той изтича към входната врата. Нямаше друг избор: отвори я и излезе на стълбището. Чу как някой си влачи краката нагоре по стълбите. Тихо затвори вратата, надвеси се над парапета и погледът му се забоде право в тъмна гъста четиноподобна коса. След пет секунди мъжът щеше да го забележи. Но три широки крачки нагоре по стълбището към шестия етаж биха скрили Хари от полезрението му.
Младежът рязко спря, виждайки седналия на стълбището Хари.
— Здрасти, Алф — поздрави го полицаят и си погледна часовника. — Чаках те.
Онзи го зяпна с широко отворени очи. Средно дълга мазна коса със завити краища към ушите а ла Лиъм Галахър обрамчваше бледото му, обсипано с лунички лице и напомняше на Хари не за коравосърдечен убиец, а за хлапе, уплашено да не го пребият.
— Какво искаш? — попита младият мъж с висок и тънък глас.
— Да дойдеш с мен в полицията.
Младият мъж реагира светкавично. Обърна се, хвана се за парапета и скочи на долната стълбищна площадка.
— Ей! — извика Хари, но онзи вече беше офейкал. Тежките удари от крака, които скачат на всяко пето или шесто стъпало, отекваха из помещението.
— Гюнерю!
В отговор долетя затръшването на вратата на партерния етаж.
Хари попипа вътрешния си джоб и едва тогава се сети, че няма цигари. Изправи се и се втурна след хлапето. Идваше ред на тежката артилерия.
Том Валер намали музиката, извади пискащия мобилен телефон от джоба си, натисна зеленото копче и допря слушалката до ухото си. От другия край на линията се чу забързано дишане на пресекулки и шум от автомобили.
— Ало? — обади се гласът. — Там ли си? — Беше Слугата. Звучеше изплашен.
— Какво става, Слуга?
— О, боже, ето те и теб. Пълен ад. Трябва да ми помогнеш. И то бързо.
— Не съм задължен да правя нищо. Отговори на въпроса ми.
— Разкрили са ни. Като се прибрах, на стълбището ме чакаше ченге.
Валер спря на пешеходната пътека преди Околовръстното. Старец пресичаше с необичайно ситни крачки. Вървеше безкрайно мудно.
— Какво искаше? — попита Валер.
— Ти как мислиш? Сигурно да ме арестува.
— И защо не си на топло?
— Бърз съм като дявол. Побягнах на секундата. Но са по петите ни, оттук минаха вече три полицейски коли. Чуваш ли? Ще ме хванат, ако не…
— Не викай в слушалката. Къде бяха другите полицаи?