— Ама нали те поканихме, Хари!
— Не уточни кога да дойда.
Али забели театрално очи:
— Защо винаги държите на точно определен ден и час, а да се осмелите да отидете на гости? Чукни на вратата, ще ти отворя. Винаги има достатъчно храна.
— Благодаря ти, Али. Ще почукам силно.
Хари отключи входната врата.
— А разбрахте ли коя е жената? Съучастничка ли е била?
— Коя жена?
— Онази непозната жена, която видях пред вратата на мазето ти през въпросния ден. Казах го на онзи, Том еди-кой-си.
Хари остана с ръка върху дръжката.
— Какво точно си говорихте, Али?
— Попита ме дали съм видял нещо необичайно в или около мазето ти. Тогава се сетих за една непозната до вратата на мазето. Видях я на влизане във входа. Беше с гръб към мен. Помня, защото тъкмо щях да я попитам коя е, когато чух как си отключи. Реших, че щом има ключ, значи няма проблем.
— Кога се случи това и как изглеждаше жената?
Али разпери безпомощно ръце:
— Бързах и само я мярнах в гръб. Преди три седмици? Или преди пет? Блондинка ли беше, брюнетка ли? Нямам идея.
— Но си сигурен, че е била жена?
— Ами да или поне съм останал с такова впечатление.
— Алф Гюнерю е среден на ръст, с тесни рамене и тъмна коса до раменете. Може ли да си се заблудил по външния вид, че е жена?
— Ами — замисли се Али, — възможно е, разбира се. Нищо чудно да е била и дъщерята на госпожа Мелкершен, дето й беше на гости. Знам ли.
— Чао, Али.
Хари реши първо да си вземе бърз душ, да се преоблече и тогава да отиде при Ракел и Олег, които го поканиха на палачинки и тетрис. От Москва Ракел донесе хубав комплект шах с фигури и дъска, изработени от дърво и седеф. За жалост не одобри пистолета „Namco G-Con 45“, който Хари купи за Олег, и незабавно го конфискува с обяснението, че категорично е забранила на Олег да си играе с огнестрелни оръжия, преди да навърши поне дванадесет. Хари и хлапето, леко засрамени, се съгласиха безропотно с нея, знаеха обаче, че Ракел ще се възползва от присъствието на Хари, за да потича за здраве вечерта, и Олег тайнствено съобщи на Хари къде майка му е скрила пистолета.
Течащата вряла вода прогони студа от тялото на Хари, докато той се опитваше да забрави думите на Али. Винаги остава място за съмнения, независимо колко ясен изглежда даден случай. А Хари по рождение си беше Тома Неверни. Но все някога трябваше да спре със съмненията, за да усети очертанията и смисъла на живота.
Подсуши се и се избръсна; облече чиста риза; погледна се в огледалото и се ухили. Веднъж Олег му каза, че има пожълтели зъби, и Ракел се засмя доста високо. В огледалото зърна и разпечатката на първия мейл от А#МЕН, все още закачен на срещуположната стена. Утре ще го свали и на негово място пак ще сложи снимката си със Сьос. Утре. Разгледа мейла в огледалото. Странно как не се сети за липсващата фотография онази вечер, когато пак стоеше пред огледалото и усещаше, че нещо не е на мястото си. Хари и малката му сестра. Може би се получи така, защото гледаш ли нещо продължително, спираш да го забелязваш. Ослепяваш за него. Погледна мейла в огледалото. Поръча си такси, обу се и зачака. Минаха няколко минути, таксито сигурно вече беше долу. Тръгвай. Откри, че пак е вдигнал слушалката и набира нечий номер.
— Да, моля.
— Ауне, искам да прочетеш писмата още веднъж и да ми кажеш според теб дали са написани от мъж, или от жена.
Четиридесет и втора глава
Ре диез
Същата нощ снегът се стопи. Астри Монсен, току-що излязла от дома си, вървеше по мокрия черен асфалт към „Бугста“. На отсрещната страна на улицата видя русия полицай. Пулсът и скоростта на крачките й хвръкнаха до небето. Заби поглед право пред себе си с надеждата да не я забележи. Във вестниците публикуваха снимки на Алф Гюнерю и дни наред разследващите трополяха нагоре-надолу по стълбището. Пречеха й да работи на спокойствие. Но си беше казала, че всичко свърши.
Забърза към пешеходната пътека и към пекарната на Хансен. Само да стигне дотам и е спасена. Всеки ден точно в десет и половина си вземаше чаша чай и кифличка, после сядаше в дъното на помещението зад тезгяха.
— Чай и кифличка?
— Да, благодаря.
— 38 крони.
— Заповядайте.
— Благодаря.
Обикновено това беше най-дългият й разговор за деня.
През последните седмици се случваше възрастен мъж да заеме мястото й, а независимо от многото свободни маси, Астри можеше да седи само на тази, защото… не, сега не й се мислеше по въпроса. Все пак тя се видя принудена да пристига в десет и петнадесет, за да го изпреварва. Днес това й се стори хитър ход, понеже в противен случай щеше да си е у дома и когато полицаят я потърси, щеше да се наложи да отвори, защото обеща на мама. След онази случка, когато в продължение на два месеца нито отговаряше на телефонни обаждания, нито на звъненето на вратата и накрая извикаха полиция, мама заплаши, че пак ще я затворят.