— Дали е знаела, че той е баща й?
— Доколкото ми е известно, никой не й е казал — вдигна рамене Симон, — но съм убеден, че се е досетила.
Поседяха мълчаливо.
— Случи се тук — каза накрая Симон.
— Малко преди да затворят — кимна Хари. — Точно като сега.
— Нямаше да застреля Льон, ако не беше наложително — добави Симон. — Но той правеше необходимото. Беше си воин.
— Никакви хилещи се конкубини.
— Какво?
— Нищо. Къде е Стефан, Симон?
— Не знам.
Хари чакаше. Видяха как един банков служител заключи вратата от вътрешната страна. Хари продължи да чака.
— Последния път, когато разговаряхме, се обади от Швеция — сподели Симон. — Повече нямам с какво да ти помогна.
— Не помагаш на мен.
— Знам — въздъхна Симон. — Знам.
Хари намери жълтата къща на булевард „Ветлан“. И на двата етажа светеше. Паркира, слезе от колата и се загледа към станцията на метрото. През мрачните вечери в началото на есента се събираха там, за да отидат да крадат ябълки. Сиген, Туре, Кристиан, Туршил, Йойстайн и Хари. Те бяха постоянният състав. Отиваха с велосипеди до някой по-краен квартал, защото там ябълките бяха по-едри, а шансовете да познават баща ти — по-малки. Сиген се премяташе пръв над оградата, а Йойстайн пазеше да не дойде някой. Хари, като най-висок, стигаше до най-големите ябълки. Но една вечер нямаха сили да карат надалеч и нахлуха в съседските дворове.
Хари хвърли поглед към градината от срещуположната страна на улицата.
Вече с натъпкани джобове, той поспря и забеляза лице, втренчено в тях от осветения прозорец на втория етаж. Гледаше ги, без да продума. Беше Ре диез.
Хари отвори портата и се изкачи до входната врата. На порцеланова табелка над двата звънеца беше изрисуван надпис: „Йорген и Кристин Льон“. Хари натисна горния.
Беате се обади едва след второто позвъняване.
Предложи му чай, но той отказа и тя изчезна в кухнята, докато той си събуваше ботушите в преддверието.
— Защо името на баща ти още стои на табелката на вратата? — попита той, когато Беате влезе в хола с чаша. — За да си мислят неканените посетители, че в къщата живее и мъж ли?
Тя вдигна рамене и се разположи на мекото кресло.
— Просто никога не ни е хрумвало да го махнем. Името му стои там толкова отдавна, че вече не го забелязваме.
— Мм — събра ръцете си Хари. — Общо взето, точно за това исках да поговорим.
— За табелката на вратата ли?
— Не. За дисосмията. За неспособността ми да усещам миризмата на трупове.
— Какво имаш предвид?
— Вчера стоях в коридора у дома и гледах първия мейл, Koftto получих от убиеца на Ана. Това е както с вашата табелка на вратата: сетивата регистрират присъствието, но не и мозъкът. Нарича се дисосмия. Разпечатката на мейла е стояла там толкова дълго, че съм престанал да я виждам, точно както и снимката ми със Сьос. Фотографията изчезна, а само забелязах, че нещо се е променило, но не разбрах какво. Знаеш ли защо?
Беате поклати отрицателно глава.
— Защото не е имало причина да погледна на нещата с други очи. Виждах само предмети, които предполагах, че са там. Но вчера се случи нещо. Али ми спомена за непозната жена пред вратата на моето мазе. И ми хрумна следното: без да осъзнавам, досега съм смятал, че убиецът на Ана е мъж. Допуснеш ли грешката да си представиш, че търсиш онова, което предполагаш, спираш да виждаш какво друго откриваш. Това ме подтикна да погледна мейла с други очи.
Веждите на Беате литнаха нагоре.
— Искаш да кажеш, че Алф Гюнерю не е убиецът на Ана Бетсен?
— Знаеш ли какво е анаграма? — попита Хари.
— Игра на букви…
— Убиецът на Ана ми е оставил патрин. Анаграма. Видях го в огледалото. Мейлът е подписан с женско име. Прочетено наобратно. Изпратих го на Ауне, а той се свърза със специалист по когнитивна психология и същевременно по лингвистика. Случвало се от едно-единствено изречение в анонимно заплашително писмо да се определи полът, възрастта и месторождението на автора. Този път стигнал до извода, че писмата са написани от лице между двадесет и седемдесет години от която и да е част на страната, както мъж така и жена. С други думи, нищо конкретно. Като изключим, че според него най-вероятно става дума за жена. Заради една-единствена дума. В един от мейлите пише „на вас, мъжете в полицията“ вместо „на полицаите“ или „на полицейските служители“. Този специалист твърди, че е възможно авторът на писмата несъзнателно да е използвал този израз, защото подчертава разликата между пола на получател и подател.