Погледът й избяга през прозореца.
— Ана сякаш се впускаше гола в живота. Идваха и си отиваха мъже, които тя знаеше, че не може да има, но които все пак обичаше. Не можеше да рисува, но правеше изложби, та и другите да се убедят в това със собствените си очи. Разговаряше с всички, все едно имаше основание да смята, че я харесват. Също и с мен. Понякога ме спохождаше усещането, че Ана е откраднала личността, която всъщност бях, но понеже няма място и за двете, налага се да изчакам реда си — нервно се засмя тя. — А после почина. И разбрах, че нещата не стоят така. Не мога да бъда като нея. Сега никой не може. Не е ли тъжно? — обърна поглед към Хари тя. — Не, не я мразех. Обичах я.
Хари усети боцкане по тила.
— Разкажете ми, моля, какво се случи онази вечер, когато ме намерихте в коридора?
Усмивката й премигваше като повредена луминесцентна лампа. От време на време отнякъде сякаш изникваше щастлив човек и поглеждаше от очите й. Хари не можеше да се освободи от усещането за дига, която всеки момент ще се скъса.
— Бяхте противен — прошепна тя, — но и някак красив.
Хари повдигна вежда.
— Мм. Когато ме изправихте на крака, доловихте ли да мириша на алкохол?
Тя изглеждаше изненадана, все едно едва сега я осени подобна мисъл.
— Не. Ни най-малко. Не миришехте на нищо.
— На нищо ли?
Тя се изчерви до корените на косата.
— На нищо… особено.
— Изпуснах ли нещо по стълбите?
— Какво например?
— Мобилен телефон. Ключове.
— Какви ключове?
— Вие ми кажете.
— Не видях телефон — поклати глава тя. — А ключовете мушнах обратно в джоба ви. Защо ми задавате всички тези въпроси?
— Защото знам кой е убил Ана. Само искам да проверя всички подробности още веднъж.
Четиридесет и четвърта глава
Патрин
На следващия ден нямаше следа от последните остатъци от двудневния сняг. На сутрешната оперативка на Отдела по грабежите Иваршон констатира, че ако искат да постигнат напредък в случая с Екзекутора, имат една възможност: да се надяват на нов обир. Но пророчеството на Беате, че бъдещите му престъпления ще зачестят, за жалост се оказало погрешно. За всеобща изненада Беате не даде вид да се е засегнала особено от индиректната критика; само вдигна рамене и повтори категорично: било въпрос на време Екзекутора да експлодира.
Същата вечер на паркинга пред музея на Мунк спря полицейска кола. От нея слязоха четирима души, двама униформени полицаи и двама цивилни мъже, които отдалеч изглеждаха като вързани един за друг.
— Съжалявам за крутите мерки за сигурност — Хари кимна към белезниците. — Това беше единственият начин да ми разрешат начинанието.
— Ти май се измъчваш повече от мен, че сме вързани така — подхвърли Раскол.
Кавалкадата пресече паркинга и се насочи към футболното игрище и караваните. Хари даде знак на полицаите да изчакат отвън, а двамата с Раскол влязоха в малкия фургон.
Вътре ги чакаше Симон с бутилка калвадос и три чашки. Хари поклати отрицателно глава, отключи белезниците и се настани на дивана.
— Странно ли е усещането да се прибереш? — попита Хари.
Раскол не му отговори и Хари изчака, докато черният му поглед щателно обходи помещението. Хари забеляза, че се спря върху снимката на двама братя над леглото и му се стори, че меките очертания на устата му едва видимо се изкривиха.
— Обещах да се върнем в „Бутсен“ преди дванадесет, затова се налага да си дойдем на думата — напомни Хари. — Алф Гюнерю не е убил Ана.
Симон погледна крадешком Раскол, който се бе втренчил в Хари.
— Нито пък Арне Албю.
В последвалото мълчание шумът от автомобилите по „Финмарк“ сякаш се усили. Дали Раскол изпитва носталгия по дома, когато си ляга да спи в килията? Дали му липсва гласът от другото легло, миризмата, равномерното дишане на брат му в тъмнината? Хари се обърна към Симон:
— Ще ни оставиш ли насаме?
Симон погледна Раскол, който само леко кимна. Затвори вратата след себе си. Хари скръсти ръце и вдигна очи. Очите на Раскол светеха като на трескав.
— Досещал си се, нали? — тихо попита Хари.
Раскол допря дланите си една о друга, привиден белег за спокойствие, но побелелите връхчета на пръстите му говореха друго.
— Изглежда и Ана е чела Сун Дзъ — отбеляза Хари. — И е знаела, че първият принцип на всяка война е да заблудиш противника. И въпреки това ми е оставила отговора, но аз не успях да разгадая кода. А, кръстче, М, Е, Н. Дори ми е подсказала, че ретината обръща образа и трябва да гледаме нещата в огледало, за да ги видим такива, каквито са в действителност.