Хари понечи да вдигне рамене, но напразно.
— Можеш и сам да го попиташ…
— Как? — недоверчиво го изгледа Раскол.
— Симон го доведе вчера. Сега е в съседния фургон. Има неразчистени сметки с полицията, но колегите получиха нареждане не го притесняват. Иска да говори с теб. Останалото решаваш ти.
Хари сложи ръка между врата си и острото стъкло. Раскол не направи опит да го спре, докато се изправяше. Само попита:
— Защо го направи, Спиуни?
Хари вдигна рамене.
— Погрижил си се съдиите в Москва да позволят на Ракел да задържи Олег. Давам ти шанс и ти да задържиш един роднина. — Извади белезниците от джоба на сакото си и ги остави върху масата. — Независимо какво ще предприемеш, смятам, че сме квит.
— Квит ли?
— Помогна на близките ми да се върнат. Аз подадох ръка на твоите.
— Не съм глух, Хари. Питам какво значи това?
— Значи, че ще разкажа всичко, което знам за убийството на Арне Албю. И постоянно ще ти дишаме във врата.
Раскол повдигна вежда:
— По-добре се откажи, Спиуни. Не си усложнявай живота. Знаеш, че няма да намерите улики срещу мен. Защо ви е да се мъчите?
— Защото сме полицаи, а не хилещи се конкубини.
Раскол го изгледа продължително и леко се поклони.
На вратата Хари се обърна. Слабият мъж седеше приведен над масичката, а сенките закриваха лицето му.
— Имате време до полунощ, Раскол. Тогава ще дойдат да те приберат.
Вой на линейка прониза равномерното бучене на автомобилите по „Финмарк“. Усили се, после утихна, все едно опитваше да улучи чист тон.
Четиридесет и шеста глава
Медея
Хари бутна предпазливо вратата на спалнята. Сякаш долови уханието на парфюма й, но мирисът беше толкова неопределен, че се поколеба дали се носи от стаята, или от спомените му. Голямото легло в средата на помещението се открояваше величествено като римска галера. Седна на матрака, докосна с пръсти студените бели чаршафи, затвори очи и усети как леглото под него се полюшва продължително и лениво като от мъртво вълнение. Тук ли — така ли — го беше чакала Ана преди последната им среща онази вечер? Разнесе се остър режещ звук. Хари погледна часовника. Точно седем. Беше Беате. След няколко минути пристигна и Ауне. Двойната му брадичка беше почервеняла след изкачването на стълбите. Запъхтян, той се запозна с Беате и тримата влязоха в хола.
— И ти можеш да определиш кой е на тези портрети? — попита Ауне.
— Арне Албю — Беате посочи лявата картина. — В средата е Алф Гюнерю, а вдясно е Хари.
— Впечатлен съм — кимна Ауне.
— Мда — продължи Беате. — Мравките разпознават милиони лица на свои посестрими в мравуняка. Спрямо теглото на тялото си те притежават много по-голям fusiform gyrus от мен.
— Боя се, че моите заложби в това отношение са изключително скромни — обади се Ауне. — Ти виждаш ли нещо, Хари?
— Във всеки случай сега забелязвам повече неща, отколкото, когато Ана ми показа творбата си за пръв път. Сега разбирам, че тя се обръща към тримата — Хари кимна към женската фигура, която държеше трите лампи. — Немезида, богинята на отмъщението и правосъдието.
— Римляните са я отмъкнали от елините — уточни Ауне. — Запазили везната, заменили бича с меч, сложили й превръзка на очите и я нарекли Юстиция. — Той се приближи до лампата. — Някъде към 600 година преди Христа хората започнали да осъзнават, че принципът „око за око, зъб за зъб“ не действа. Отнели на отделния човек правото на отмъщение и го превърнали в обществено дело, а тази жена се превърнала в символ на модерната правова държава — той поглади студената бронзова статуя. — Сляпата справедливост. Обективното възмездие. Цивилизацията ни се крепи на нейните ръце. Не е ли красива?
— Като електрически стол — отвърна Хари. — Отмъщението на Ана не беше хич безпристрастно.
— Било е едновременно горещо и хладно — обясни Ауне. — Обмислено и страстно. Сигурно е била изключително чувствителна натура. Очевидно е преживяла душевна травма. С всички ни е така, разликата е само до каква степен сме наранени.
— А колко сериозна е била нейната травма?
— Не съм се срещал с нея, така че ще бъде само налучкване.
— Ами налучкай — подкани го Хари.
— Понеже сме на вълна антични богове, ще ви напомня за Нарцис, гръцкия бог, тъй прехласнат по огледалния си образ, че не бил в състояние да се откъсне от него. Пръв Фройд въвежда в психологията понятието нарцисизъм. Проявява се при личности, обсебени от идеята за собствената си неповторимост и от мечтата за безграничен успех. Те често изпитват потребност хората, наранили чувствата им, да бъдат сполетени от възмездие, и това надделява над всичко. Нарича се нарцистичен гняв. Американският психоаналитик Хайнц Кохут е описал как такъв човек се опитва да отмъсти за нанесената му обида — на пръв поглед някаква дреболия — с всички възможни средства. Например обикновен отказ често е причината да се старае неуморно, с натраплива упоритост, да възстанови баланса, пък ако ще и с цената на смъртта.