— Никой — изсмя се Иваршон, сякаш изкряска чайка. — Ами тогава ще отидеш и ще съобщиш, че заседанието се отлага за следобед. Чакат ме куп доклади. Ясно?
Хари кимна бавно, все едно внимателно осмисляше думите му.
— Ясно. Но случаят е под разпореждането на Отдела за борба с насилието и започваме веднага. Успех с докладите.
Обърна се и понечи да излезе, ала юмрукът на Иваршон се стовари върху бюрото.
— Хуле! Да не си посмял да ми обръщаш гръб по този начин! Тук аз съм човекът, който свиква заседания. Особено когато се касае за грабежи. Разбрано?
Върху побелялото лице на началника трепереше почервенялата му мокра долна устна.
— Вероятно чу. Става дума за така наречения грабеж на „Бугста“, Иваршон.
— И какво, по дяволите, искаш да кажеш по-конкретно? — сега гласът на началника прозвуча само като писукане.
— Инцидентът на „Бугста“ никога не е бил обир — обясни Хари, — а старателно обмислено убийство.
Хари застана на прозореца, загледан към „Бутсен“. Навън денят потегляше неохотно, подобно на скърцаща каручка. Над Екеберг се носеха дъждовни облаци, а по „Грьонланслайре“ чернееха чадъри. Зад гърба му се бяха събрали всички: Бярне Мьолер се прозяваше отпуснат на стола; шефът на криминалната полиция разговаряше с Иваршон с усмивка на уста; Вебер мълчеше нетърпеливо, със скръстени ръце; Халвуршен държеше отворен бележник пред себе си; Беате Льон неспокойно оглеждаше залата.
Четиридесет и девета глава
„Стоун Роузис“
През деня дъждовните облаци се разпръснаха. Слънцето колебливо надникна през оловносивата пелена и облаците неочаквано се разтвориха като сценична завеса преди последното действие. По-късно се оказа, че това са последните часове с безоблачно небе за годината, преди градът окончателно да наметне зимната си завивка. „Дисенгрена“ беше окъпана в слънчева светлина, когато Хари натисна звънеца за трети път.
Звъненето отекна като къркорене във вътрешността на апартамента. Прозорецът на съседите се отвори с трясък.
— Трун не е вкъщи — обади се дрезгавият глас. — Горкичкият — добави тя.
— Къде е? — попита Хари.
В отговор тя направи гримаса на отегчение и посочи с палец зад рамото си.
— На тенискорта ли?
Беате се запъти натам, а Хари остана.
— Замислих се за последния ни разговор — поде той. — За мостчето. Хората много се изненадали, понеже бил толкова кротко и възпитано момче.
— И?
— Но всички в квартала знаели, че е бил той.
— Нали видяхме как тръгна с колелото.
— С червеното яке?
— Да.
— На Лев?
— Кака така на Лев? — засмя се тя и поклати глава. — Не говоря за Лев. На него му хрумваха разни щури идеи, но не беше зъл.
— А кого имате предвид?
— Трун. Нали за него ви разказвах през цялото време. И ви казах, че беше пребледнял като платно, като се върна. Трун не понася кръв.
Приближаваше буря. От запад се зададоха черни облаци и започнаха да отхапват части от синьото небе. Поривите на вятъра покриха кофите за смет със ситни частички от червената настилка на тенискорта и размиха огледалното изображение на Трун Грете, който подхвърли топката във въздуха да бие сервис.
— Здравейте — поздрави Трун и удари топката, която бавно се понесе във въздуха.
Над земята се вдигна малък облак бял прах и вятърът го отнесе веднага, щом топката се удари в задния край на малкия правоъгълник на игрището и отскочи високо и неуловимо край въображаемия противник отвъд мрежата.
Трун се извърна към Хари и Беате, застанали от външната страна на телената ограда. Беше облечен в бяла тениска, бели шорти, бели чорапи и бели маратонки.
— Перфектно, нали? — усмихна се той.
— Почти — отвърна Хари.
Усмивката на Трун само стана още по-изразителна, той заслони очи с ръка и погледна към небето.
— Май се заоблачава. С какво мога да ви бъда полезен?
— Например като ни придружиш до полицията — отговори Хари.
— Полицията ли? — изненадано ги погледна той.
Или, по-точно, опита се да си придаде изненадан вид. Облещи очи прекалено театрално, а в гласа му се долови нотка на афект, която досега не бяха чували при разговорите си с него. Интонацията маниерно се понижи и накрая на изречението пак се издигна: Полицията ли? Хари усети как настръхва.
— И то веднага — отсече Беате.
— Добре — кимна Трун, все едно нещо внезапно му се изясни, и пак се усмихна. — Разбира се.
Тръгна към пейката, където изпод сивото палто се подаваха няколко ракети за тенис. Обувките му скърцаха по настилката.