— Губи контрол — прошепна Беате. — Ще му сложа белезници.
— Недей… — Хари посегна да я хване за ръката, но тя вече беше открехнала вратата на оградата и влизаше вътре. Сякаш времето се разтегна, набъбна като въздушна възглавница и така притисна Хари, че той не успя да помръдне. През мрежата видя как Беате посегна към белезниците на кръста си. Чу обувките на Трун да се тътрят по чакъла. Дребни крачки. Като астронавт. Хари машинално попипа пистолета в презрамъчния кобур под якето.
— Съжалявам, Грете… — изрече Беате, преди Трун да стигне до пейката и да бръкне под сивото палто.
Времето сякаш започна да диша, свиваше се и се разтягаше едновременно. Хари усети как ръката му се свива около дръжката на пистолета, но осъзна, че от изваждането на оръжието, зареждането, освобождаването на предпазителя и прицелването го дели цяла вечност. Под вдигната ръка на Беате проблесна отразена слънчева светлина.
— И аз — Трун допря стоманеносивата, маслиненозелена пушка АГЗ до рамото си. Тя отстъпи крачка назад.
— Миличка — тихо се обърна към нея Трун, — не смей дори да помръднеш, ако ти се живее още няколко секунди.
— Сгрешихме — обобщи Хари и се обърна с лице към събралите се. — Стине Грете не е била убита от Лев, а от собствения си съпруг, от Трун Грете.
Шефът на криминалната полиция спря да разговаря с Иваршон, Мьолер се поизправи на стола, Халвуршен забрави, че трябва да записва, дори Вебер изостави киселата си физиономия.
Накрая Мьолер наруши тишината:
— Ревизора ли?
Хари кимна към скептичните лица на присъстващите.
— Не е възможно — възрази Вебер. — Имаме видеозапис от „7-Илевън“ и отпечатъци върху бутилката с кока-кола, които не оставят никакво съмнение, че извършителят е Лев Грете.
— Също и почерка от предсмъртното писмо — допълни Иваршон.
— Ако не ме лъже паметта, самият Раскол идентифицира крадеца като Лев Грете — напомни шефът на криминалната полиция.
— Случаят очевидно е пределно ясен — заключи Мьолер. — И определено е разрешен.
— Нека да обясня — настоя Хари.
— Да, ако обичаш — даде му думата шефът на криминалната полиция.
Облаците, подгонени от вятъра, се носеха над болницата в Акер като черна армада.
— Не прави глупости, Хари — предупреди го Трун. Дулото на оръжието бе опряно в челото на Беате. — Остави пистолета, който знам, че държиш.
— Или какво? — попита Хари и извади оръжието изпод якето.
Трун се засмя тихо.
— Елементарно. Ще застрелям колежката ти.
— Както уби жена си ли?
— Тя си го заслужи.
— О? Защото е предпочела Лев?
— Защото беше моя жена!
Хари си пое дъх. Беате се намираше между него и Трун, но с гръб към Хари и той не можеше да размени поглед с нея. Оттук насетне имаше няколко възможности. Първата — да се опита да убеди Трун, че постъпва глупаво и прибързано с надеждата той да го осъзнае. От друга страна, човек, който носи със себе си заредена пушка АГЗ на тенискорта, вече е обмислил за какво ще я използва. Втората — да се подчини на Трун, да остави пистолета на земята и да чака да го заколят. Третата възможност — да притисне Трун и да предизвика развръзка, която да го накара да промени плановете си. Четвъртата — да избухне и да натисне спусъка. Първата възможност беше безнадеждна, втората — равносилна на най-лошия възможен изход от ситуацията, а третата — Беате да последва съдбата на Елен. Хари нямаше намерение да го допусне, защото не беше в състояние да поеме такъв товар.
— Но тя вероятно не е искала вече да бъде твоя съпруга — изрази предположение Хари. — Това ли се случи с вас?
Пръстът на Трун се уви здраво около спусъка и той стрелна Хари с очи над рамото на Беате. Хари по навик започна да брои наум. Хиляда и едно, хиляда и…
— Тя си въобразяваше, че може да ме зареже просто така — тихо изрече Трун. — Мен, човека, комуто дължеше всичко — след тези думи той се засмя. — И да ме замени с мъж, който никога не прави нищо за другите, а смяташе живота за купон по случай рождения си ден и всички подаръци — предназначени за него. Лев не крадеше. Той просто игнорираше бележката „от… за…“.
Вятърът отнесе смеха му като трохи от детски бисквитки.
— Не е прочел „от Стине за Трун“, предполагам — кимна Хари.
Трун премигна.
— Каза, че го обичала. Обичала. Не е използвала тази дума дори в деня на сватбата ни. Влюбена, казваше, била влюбена в мен. Защото съм бил толкова мил с нея. Но обикна него, който просто си размяташе краката от покрива и чакаше аплодисменти. Това беше смисълът на неговия живот. Да му ръкопляскат.