— Изглежда толкова красива — почти замечтано констатира Сандеман. — Спокойна. Отпочинала. Достойна. Роднина ли сте?
— Не съвсем — Хари показа служебната си карта с надежда господинът да запази искреността си за близките на починалата. Но не се оказа така.
— Трагедия е, че млад човек като нея си отива по този начин — усмихна се Сандеман и допря длани една о друга. Пръстите му бяха мършави и кокалести.
— Бих искал да прегледам дрехите, които починалата е носила, когато са я намерили — обясни Хари. — От бюрото ми казаха, че вероятно сте ги донесли тук.
Сандеман кимна и донесе бял найлонов плик — погрижил се за тях, за да ги предаде на роднините, ако случайно се появят. Хари напразно търсеше джобове по дрехата.
— Нещо конкретно ли търсите? — невинно попита Сандеман, докато надзърташе над рамото на Хари.
— Ключ за дома й — отвърна полицаят. — Не намерихте ли нещо, докато… — втренчи се в кокалестите пръсти на Сандеман. — … я събличахте?
Сандеман затвори очи и поклати отрицателно глава:
— По дрехите й нямаше нищо. Освен онази снимка в обувката, разбира се.
— Каква снимка?
— Странно, нали? Сигурно някакъв обичай. Все още е вътре.
Хари извади от плика черната й обувка с висок ток и за миг тя се мерна пред очите му: застанала на вратата, в черна рокля, черни обувки, червени устни. Яркочервени устни.
На намачканата снимка имаше жена с три деца на плажа, изглеждаше като спомен от почивка някъде в Норвегия. На заден план се виждаха скали и високи смърчове по билата.
— Идвал ли е някой от роднините? — осведоми се Хари.
— Само чичо й. Придружен от ваш колега, разбира се.
— Как така се разбира?
— Ами, доколкото схванах, той излежава присъда.
Хари не отговори. Сандеман се наведе напред и така се прегърби, че малката му глава потъна между раменете и му придаде вид на лешояд:
— Да имате някаква представа какво е извършил? — после шептящият му глас прозвуча като дрезгав крясък на птица: — Понеже дори не му разрешават да присъства на погребението.
Хари се прокашля.
— Мога ли да я видя?
Сандеман явно остана разочарован, но учтиво протегна ръка към един от ковчезите.
Както винаги, Хари се замисли как професионално свършената работа може да разкраси един труп. Ана наистина изглеждаше спокойна. Докосна челото й — студено като мрамор.
— Каква е тази огърлица? — попита Хари.
— Пендари — обясни Сандеман. — Донесе ги чичо й.
— А това? — Хари повдигна снопче хартия, завързано с дебел кафяв ластик: пачка стотачки.
— Имат такъв обичай — отвърна Сандеман.
— Кой?
— Не знаехте ли? — Сандеман се усмихна с тънките си влажни устни. — Тя е от цигански род.
Всички маси в столовата на Главното полицейско управление бяха заети от колеги, улисани в оживени разговори. Без една. Хари се насочи към нея.
— Ще се сближиш постепенно с хората — обърна се той към Беате, която явно не беше убедена в думите му. Изпита усещането, че двамата имат повече допирни точки, отколкото бе предполагал. Седна и сложи пред нея видеокасета. — Тази е от деня на обира: заснета е от магазина „7-Илевън“ точно срещу банката. А втората е от предишния четвъртък. Ще ги погледнеш ли, може да се появи нещо интересно.
— Да проверя дали крадецът е влизал в магазина, така ли? — измърмори Беате с пълна уста — ядеше филия, намазана с пастет. Хари погледна надолу към кутията с домашно приготвен сандвич.
— Е — кимна той, — всичко е възможно.
— Разбира се — съгласи се тя и очите й се насълзиха от усилието да преглътне. — През деветдесет и трета имаше обир в „Кредиткасен“. Крадецът носеше найлонови торби за парите с реклама на „Шел“. Проверихме записа от камерите на най-близката бензиностанция. Оказа се, че купил оттам торбите десет минути преди обира. Бил в същите дрехи, но без маска. Арестувахме го след половин час.
— Ние преди десет години? — изплъзна се от устните на Хари.
Лицето на Беате промени цвета си като светофар. Тя грабна филията и се опита да се скрие зад нея.
— Баща ми — измънка тя.
— Извинявай, не исках да те засегна.
— Няма нищо — бързо отвърна тя.
— Баща ти…
— Почина — обясни тя. — Отдавна.
Хари поседя, заслушан в звуците от хранещи се хора и загледан в ръцете си.
— Защо си взел и запис от седмицата преди обира? — поинтересува се Беате.