— Разбира се — отвърна Елмер и върна рестото. — Та аз си вадя хляба от отрова и хазарт.
Наведе се и се оттегли зад накриво закачена кафява завеска, откъдето чуха бълбукането на кафеварка.
— Ето я снимката — каза Хари. — Искам само да разузнаеш коя е жената.
— Само ли? — Халвуршен погледна грапавата намачкана фотография, която Хари му подаде.
— За начало проучи къде е направена — посъветва го Хари и се задави силно, при опита си да задържи дима в дробовете. — Май е в някой курорт. В такъв случай там сигурно има бакалия, хазаин, такива хора. Ако семейството на снимката е постоянен гост, някой от работещите там все ще знае кои са. Като разбереш, другото остави на мен.
— Всичко това, защото снимката е била в обувката й?
— Май не е обичайно място за съхранение на снимки, а?
Халвуршен повдигна рамене и погледна към улицата.
— Няма да спре скоро — отбеляза Хари.
— Знам, но трябва да се прибирам вече.
— Какво ще правиш?
— Разни неща, които се наричат живот. Не би представлявало интерес за теб.
Хари се усмихна пресилено в знак, че е схванал опита на Халвуршен да бъде забавен.
— Кефи се.
Звънчето издрънча и вратата се затвори с трясък зад Халвуршен. Хари дръпна от цигарата. Докато разглеждаше четивата на Елмер, му хрумна, че не споделя почти никакви интереси със средностатистическия норвежец. Навярно защото вече нямаше никакви интереси? Слушаше понякога музика, но от десет години никой не бе създал нищо стойностно, нито дори старите герои, филми? Ако излезеше от някой филм без усещането, че се е подложил на лоботомия, Хари се смяташе за късметлия. Иначе нямаше никакви хобита. С други думи, единственото му занимание се свеждаше до намирането на разни хора и затварянето им зад решетките. Дори и то не караше сърцето му да затупти като преди. Ужасяващото е — помисли си Хари, отпуснал ръка върху студения, гладък тезгях на Елмер, — че това състояние изобщо не го тревожи. Беше се предал. Чувството, че остарява, го изпълваше с облекчение.
Звънчето пак издрънка ядосано.
— Забравих да ти кажа за оня младеж, когото вчера пипнахме за притежание на незаконно оръжие — каза Халвуршен. — Рой Квинсвик, една от бръснатите глави в „Пицарията на Херберт“.
Стоеше на вратата, а дъждовните капки танцуваха по обувките му.
— Аха?
— Очевидно беше изплашен и аз го накарах да изпее нещо полезно за мен, ако иска да се отърве леко.
— И?
— Вечерта, когато Елен беше убита, Свере Улсен бил в квартал Грюнерльока.
— Е, и? Много свидетели дадоха същите показания.
— Да, но този тип видял Улсен да разговаря с някого в колата му.
Хари изпусна цигарата си на пода. Не посегна да я вдигне.
— Знае ли кой е бил човекът? — бавно попита той.
Халвуршен поклати отрицателно глава:
— Не, познал само Улсен.
— Даде ли ти описание на външния му вид?
— Сети се само, че въпросният мъж му приличал на полицай. Но твърди, че би го разпознал.
Хари усети как го облива гореща вълна и изговори отчетливо всяка дума:
— Описа ли ти каква е била колата?
— Не, минал бързо оттам.
Хари кимна, докато плъзгаше ръката си по тезгяха напред-назад.
Халвуршен се изкашля:
— Но в съзнанието му останал спомен за спортен модел.
Хари погледна димящата на пода цигара:
— Какъв цвят?
Халвуршен направи знак с ръка, че за съжаление няма отговор.
— Червена? — попита Хари с тих, дрезгав глас.
— Какво?
Хари се поизправи.
— Нищо. Запомни името. И отивай да си живееш живота.
Звънчето пак издрънча.
Ръката на Хари вече не помръдваше върху тезгяха. Внезапно усети студенината на мрамора.
Астри Монсен, четиридесет и пет годишна, се издържаше с преводи на френска художествена литература в домашния си офис на улица „Безгрижие“. В живота й нямаше мъж, а нощем пускаше на входната врата запис на кучешки лай. Хари чу крачки и щракването на поне три ключалки, преди тя да открехне вратата и да подаде обсипаното си с лунички лице. Погледна го изпод черни къдрици.
— Ух — изплъзна се от устата й при вида на едрата фигура на Хари.
Без да е виждал лицето й, му се стори, че я е срещал преди. Вероятно заради подробното описание, което Ана бе направила на страхливата си съседка.
— Казвам се Хари Хуле и съм от Отдела за борба с насилието — представи се той и й показа служебната си карта. — Извинете, че ви безпокоя толкова късно след обяд. Имам няколко въпроса относно вечерта, когато Ана Бетсен е починала.