Стигнаха до улица „Пилестреде“, когато служителят от Общинската служба се обади с новината, че не успели да се свържат с шофьора по мобилния телефон, но контейнерът по всяка вероятност пътувал към моста „Алнабрю“.
— Добре де — реагира веднага Хари. — Позвънете в центъра за рециклиране „Методика“ и ги помолете да не изпразват съдържанието на контейнера в пещта, докато… Централата им е затворена от единадесет и половина до дванадесет? Внимавай! Не, говорех на шофьора. Не, на моя шофьор.
В тунела „Ибсен“ Хари се обади в Управлението и ги помоли да изпратят патрул в „Методика“, но най-близката свободна кола се оказа поне на петнадесет минути път оттам.
— Мамка му! — Хари хвърли телефона през рамо и удари по арматурното табло.
На кръговото движение между търговски център „Бюпортен“ и хотел „Плаза“ Беате се промъкна между червен автобус и „Чеви ван“ по бялата ивица на пътя, оттам след светофара слязоха надолу със сто и двадесет километра в час и успешно се приземиха на свистящите гуми на завоя от страната на езерата в южната част на Осло. Хари прецени, че все още има надежда.
— Кой дявол те е научил да караш? — попита той и се хвана здраво, докато се промъкваха между автомобилите по булеварда с три платна към тунел „Екерберг“.
— Сама се научих — отвърна Беате.
Насред следващия тунел пред тях изникна голям, грозен камион, плюещ дизел. Едва се тътреше в дясното платно, а в товарната му каросерия, закрепена с два жълти хидравлични крика, се мъдреше зелен контейнер с надпис Общинска служба Осло.
Беате зави пред камиона, намали скоростта и даде десен мигач. Хари свали прозореца и протегна ръка, стиснал служебната си карта. С другата махна на шофьора да отбие встрани.
Водачът на камиона нямаше нищо против Хари да надзърне в контейнера, но предложи да отидат първо до депото, за да изсипят съдържанието му на земята.
— Страх ме е бутилката да не се счупи — извика Хари от товарната каросерия, за да заглуши шума от преминаващите автомобили.
— Исках само да предпазя хубавия ви костюм — обясни шофьорът, но Хари вече се бе спуснал вътре. След миг контейнерът се разтресе като от гръм, а шофьорът и Беате чуха как Хари изруга на висок глас, а после — звук от ровене и накрая — победоносен вик. Появи се на ръба на контейнера с бял плик, вдигнат над главата му като трофей.
— Незабавно дай бутилката на Вебер и му кажи, че е спешно — нареди Хари, докато Беате палеше колата. — Прати му поздрави от мен.
— Ще помогне ли?
Хари се почеса по главата:
— Не. Само кажи, че не търпи отлагане.
Тя се засмя — кратко и не съвсем сърдечно, но Хари все пак констатира смях.
— Винаги ли си толкова припрян? — попита тя.
— Аз ли съм припрян? Та ти щеше да ни пребиеш, за да се сдобием с това доказателство.
Усмихна му се, но не му отговори. Само дълго стоя загледана в огледалото и най-после пое по платното.
Хари бързо погледна часовника си.
— Мамка му!
— Закъсняваш ли за някъде?
— Я ме хвърли до църквата на Маюрстюа.
— Разбира се. Затова ли носиш тъмен костюм?
— Да. Моя… мой приятел.
— В такъв случай се погрижи да махнеш мръсотията от рамото си.
Хари завъртя глава.
— От контейнера е — обясни той и го изтърси. — Махнах ли го?
Беате му подаде носна кърпичка.
— Опитай да го наплюнчиш. Близък приятел ли?
— Не. Или пък… Едно време, може би. Но нали се ходи на погребения.
— Така ли?
— Ти не ходиш ли?
— През целия си живот съм била на едно-единствено.
Известно време пътуваха мълчаливо.
— На баща ти ли?
Тя кимна.
След кръстовището, на голямата поляна под Дома на Харалд две хлапета играеха с хвърчило заедно с баща си. Тримата стояха загледани в синьото небе и Хари зърна как мъжът даде връвта на по-голямото.
— Още не сме открили извършителя — напомни му тя.
— Така е, не сме — съгласи се Хари. — Още не.
— Господ дава и Господ взема — нареждаше свещеникът и шарейки с присвити очи по празните църковни пейки, погледна високия мъж с обръсната глава, който току-що се промъкна вътре и седна на последната редица.
Свещеникът изчака да заглъхне високо, сърцераздирателно ридание, отекнало под църковния свод.
— Но понякога ни се струва, че само отнема.
Свещеникът акцентира върху последната дума. Акустиката я издигна и я понесе из църквата. Риданията се усилиха. Хари се огледа. Предполагаше, че общителната и жизнерадостна Ана е имала много приятели, но преброи само осмина опечалени: шестима на първия ред и двамина по-назад. Осем човека. Е, колко ли щяха да дойдат на неговото погребение? Осем май хич не е толкова зле.