Плачът идваше от първия ред. Хари видя три глави, завити в шарени кърпи, и трима гологлави мъже. Другите двама на пейката бяха мъж, седящ отляво, и жена — в средата. Хари разпозна прическата на Астри Монсен, напомняща глобус.
Чу се скърцането от педалите на органа и музиката започна. Псалм. Божията милост. Хари затвори очи и усети колко е изморен. Музиката от органа ту се усилваше, ту стихваше, високите тонове се просмукваха като вода през тавана. Слабите гласове пееха за прошка и милост. Прииска му се да потъне някъде, да се стопли и да се скрие за малко. Господ съди живите и мъртвите. Отмъщението божие, Бог като Немезида. От тоновете в ниския регистър на органа празните пейки завибрираха. Меч в едната ръка, везна в другата: отмъщение и справедливост. Или отказ от мъст и несправедливост. Хари отвори очи.
Четирима мъже носеха ковчега. Хари позна полицай Ула Ли зад двамата тъмнокожи мъже в износени костюми на Армани и бели ризи, разкопчани на врата. Четвъртият носач беше толкова висок, че ковчегът стоеше наклонен във въздуха. Костюмът му се развяваше върху мършавото тяло, но единствено той от четиримата не даваше вид да се затруднява при носенето на тежестта. Хари се впечатли най-вече от лицето му. Тясно, с фини очертания, големи кафяви и измъчени очи, хлътнали дълбоко в черепа му. Черната му коса, сплетена на дълга плитка, откриваше високо гладко чело. Дълга, добре поддържана брада ограждаше чувствена уста със сърцевидна форма. Сякаш сам Христос бе слязъл от олтара зад свещеника. А имаше и друго. За твърде малко човешки лица може да се каже, че сияят. Това лице наистина сияеше. Докато четиримата мъже се приближаваха от центъра на църквата към Хари, той се опитваше да разбере какво кара това лице да сияе. Мъка? Не беше радост. Доброта? Злоба?
Когато процесията мина край Хари, погледите им се срещнаха за кратко. Отзад Астри Монсен вървеше със сведен поглед, заедно с мъж на средна възраст, приличащ на ревизор, и три жени — две по-възрастни и една млада, облечени в пъстри поли. Те хълцаха и оплакваха починалата с високи ридания, докато въртяха очи и сключваха ръце в ням акомпанимент.
Хари изчака прав скромното шествие да излезе от църквата.
— Забавни са тези цигани, нали, Хуле?
Думите отекнаха в църквата. Хари се обърна и видя Иваршон в тъмен костюм и с вратовръзка. Усмихваше се.
— Когато бях дете, имахме градинар циганин, от урсарите. Пътуваха с танцуващи мечки. Казваше се Йосеф. Запомнил съм го с постоянна музика и маймунджилъци. Но смъртта, смъртта… Тези хора я възприемат с по-силен страх и от нас. Изпитват смъртен страх от муле — мъртвите. Мислят, че се превръщат в призраци. Йосеф ходеше при една жена, която ги прогонвала. Наистина само жените умеят да го правят. Ела.
Иваршон леко хвана Хари под ръка, а той впрегна всичките си сили да не се поддаде на импулса да се дръпне. Излязоха на стълбите пред църквата. Шумът от автомобили заглушаваше църковните камбани. На улицата черен кадилак с отворен багажник чакаше траурното шествие.
— Ще закарат ковчега в Западния крематориум — поясни Иваршон. — Изгарянето на трупове е обичай, донесен от Индия. В Англия изгарят караваната на мъртвеца, но вече не слагат и вдовицата му вътре — засмя се той. — Но пък взимат със себе си важни вещи в отвъдното. Йосеф разказваше, че семейството на някакъв циганин, работил като сапьор в Унгария, сложило останалия динамит в ковчега му и целият крематориум се взривил.
Хари извади пакет цигари „Кемъл“.
— Знам защо си тук, Хуле — усмивката на Иваршон не слизаше от лицето му. — Търсиш си повод да поговориш с него, нали? — Иваршон кимна към траурната процесия и високата слаба мъжка фигура, която крачеше бавно, докато останалите трима подтичваха, за да не изостават.
— Той ли е Раскол? — попита Хари и пъхна цигарата между устните си.
Иваршон кимна.
— Той е чичо й.
— А другите?
— Познати, така казват.
— А семейството?
— Отрекли са се от мъртвата.
— Така ли?
— Такава е версията на Раскол. Циганите са патологични лъжци, но думите му съвпадат с историите на Йосеф за светогледа им.
— А именно?
— Семейната чест е всичко. Затова я отлъчили. Според Раскол искали да я омъжат за циганин гринго — от онези, дето знаят гръцки — в Испания. Била на четиринадесет години и преди сватбата избягала с един гаджо.