Иззад къщата се чуваше яростен кучешки лай. Хари се качи по широкото стълбище между колоните, позвъни и зачака с усещането, че ще го посрещне черна матрона с бяла престилка.
— Здравейте — изчурулика глас при отварянето на вратата.
Вигдис Албю изглеждаше като свалена от рекламите за фитнесуреди по телевизията, които Хари понякога гледаше късно вечер. Имаше същата ослепителна усмивка, светлоруса коса а ла кукла „Барби“, а стегнатото й атлетично тяло на богаташка бе събрано в шорти и къс потник. Ако гърдите й бяха купени, то поне размерът беше разумно подбран.
— Хари…
— Влизайте! — усмихна се тя и по лицето й се появиха едва видими бръчици около дискретно гримираните, големи сини очи.
Хари пристъпи в голям коридор, населен с тлъсти грозновати тролове от дърво, които му стигаха до хълбоците.
— Тъкмо се занимавам с домакинска работа — обясни Вигдис Албю, оголи белите си зъби и внимателно избърса потта от челото си, за да не размаже спиралата за мигли.
— Тогава ще се събуя — каза Хари и в същия миг се сети, че на чорапа си има дупка.
— Не, за бога, не чистя къщата, за това си имаме прислуга — засмя се тя. — Но обичам сама да пера дрехите. Намесата на чужди хора в живота ни трябва да има някакви граници, нали?
— Не думайте — измърмори Хари и се насили да побърза, за да върви редом с нея по стълбите. Минаха през богато обзаведена кухня и влязоха в гостната. Зад две големи плъзгащи се стъклени врати се простираше солидна тераса. Огромна тухлена конструкция на по-дългата стена напомняше нещо средно между Кметството и надгробен паметник.
— Пер Хумел я проектира за четиридесетгодишния юбилей на Арне — обясни Вигдис. — Пер е наш приятел.
— Да, Пер наистина е направил цяла… камина.
— Нали сте чували за Пер Хумел, архитекта? Новия параклис на „Холменколен“?
— За жалост не съм — отвърна Хари и й подаде снимката. — Бих искал да погледнете това.
Наблюдаваше как по лицето й се разля удивление.
— Но това е снимка, която Арне ни направи в Ларколен. Как се сдобихте с нея?
Хари се забави с отговора, за да види дали тя ще съумее да задържи искреното си учудване. Успя.
— Намерихме я в обувката на Ана Бетсен — обясни Хари.
Стана свидетел на верижна реакция от мисли, разсъждения и чувства, които се изписаха по лицето на Вигдис Албю. Като в сапунените сериали, където израженията на героите се променят много бавно. Първо удивление, после почуда и накрая объркване. Последва внезапно хрумване — в началото тя го отхвърли с насмешка, но то все пак не искаше да се предаде и се видя как се разраства до прозрение. Накрая лицето й внезапно възприе дистанцирано изражение, сякаш казваше: „Намесата на чужди хора в живота ни трябва да има някакви граници, нали?“
Хари човъркаше в извадения пакет с цигари. В средата на ниската масичка царствено лежеше кристален пепелник.
— Познавате ли Ана Бетсен, госпожо Албю?
— Съвсем не. Трябва ли да я познавам?
— Не знам — искрено призна Хари. — Тя е мъртва. Само се чудя какво прави такава интимна снимка в обувката й. Имате ли представа?
Вигдис Албю направи опит да се усмихне снизходително, но устните й не се подчиняваха. Задоволи се с енергично поклащане на главата.
Хари чакаше. Неподвижно и спокойно. Точно както обувките му потъваха в чакъла, сега усещаше как тялото му се изгубва в мекия бял диван. От опит знаеше, че от всички методи да накараш хората да говорят мълчанието е най-ефикасният. Когато двама непознати седят един срещу друг, тишината изглежда като вакуум, който изсмуква думите. Хари и госпожа Албю седяха така в продължение на десет безкрайни секунди. Накрая тя преглътна с усилие:
— Вероятно чистачката я е намерила някъде из къщата и я е взела. И я е дала на тази… Ана ли й беше името?
— Аха. Нещо против да запаля, госпожо Албю?
— Тук не се пуши, нито аз, нито мъжът ми… — вдигна ръка и докосна плитката си. — А Александър, най-малкото ни дете, страда от астма.
— Съжалявам. С какво се занимава съпругът ви?
Погледна го и големите й сини очи се разшириха още повече.
— Исках да кажа, какво работи? — Хари прибра пакета с цигари в джоба си.
— Инвеститор е. Продаде фирмата преди три години.
— Коя фирма?
— „Албю“ АД. Внасяше пешкири и постелки за душ-кабини за хотели и големи домакинства.
— Май доста пешкири е внесъл. И постелки.
— Имахме представителства из цяла Скандинавия.
— Браво на вас. Знамето на гаража не е ли от онези консулските?
Възвърнала вече самообладанието си, Вигдис Албю извади шнолата от косата си. Хари си помисли, че е правила нещо с лицето си. Пропорциите силно го смущаваха. Беше твърде съвършено, почти изкуствено симетрично.