— Света Лусия. Мъжът ми беше норвежки консул там единадесет години. Там има фабрика за шиене на постелки. А и ние имаме къщичка там. Били ли сте…?
— Не.
— Фантастичен, прекрасен, сладък остров. Част от старите хора там все още говорят френски. Наистина неразбираем френски, но са толкова чаровни, че няма да повярвате.
— Креолски френски.
— Какво?
— Чел съм някъде. Дали мъжът ви ще се досети как тази снимка е попаднала в обувката на починалата?
— Не бих си го и помислила. Той пък откъде ще знае?
— Е — Хари се усмихна. — Също толкова трудно е да се отговори на въпроса защо някой носи чужда снимка в обувката си. — Стана. — Къде мога да го открия, госпожо Албю?
Докато Хари записваше номера и адреса на офиса на Арне Албю, погледна случайно мястото на дивана, където бе седял.
— Ъъъ… — поде той, когато Вигдис проследи погледа му. — Паднах в един контейнер. Естествено, аз ще…
— Не се тревожете — прекъсна го тя. — И без това ще носят калъфката на химическо следващата седмица.
На стъпалата пред къщата го попита дали не може да почака до пет часа и тогава да се обади на мъжа й.
— В пет си е у дома и не е толкова зает.
Хари не отговори и изчака ъгълчетата на устните й да се повдигнат нагоре и пак да се отпуснат.
— Та да видим как… ще се опитаме да проучим въпроса заради вас.
— Много мило, но съм с кола и ми е на път, така че ще отскоча до офиса му и ще се постарая да го намеря там.
— Да, да, разбира се — усмихна се тя смело.
Кучешкият лай изпроводи Хари чак до портата по цялата дълга рампа за автомобили. На излизане Хари се обърна. Вигдис Албю все още стоеше на стълбите пред розовата хасиенда, навела врат, а слънцето блестеше в косите й и по лъскавия й спортен костюм. От разстояние напомняше бронзово еленче.
На адреса в хотел „Вика Атриум“ Хари не намери нито разрешено място за паркиране, нито самия Арне Албю. Рецепционистката го осведоми, че Албю бил наемател на един от офисите в сградата заедно с други трима инвеститори. Сега бил на обяд с „посредническа фирма“.
Когато Хари излезе, служители от Агенцията по транспорта вече бяха успели да пъхнат под чистачката му фиш с глоба за неправилно паркиране. Заедно с него и с лошото си настроение Хари се понесе към „Де Ес Луис“ на пристана Акер Брюге. Не беше параход, а ресторант. За разлика от „Скрьодер“, в този ресторант сервираха годна за ядене храна на платежоспособни гости, чиито офиси се намираха на улица, която с малко добра воля би могла да се нарече Уол Стрийт на Осло. На Акер Брюге Хари никога не се бе чувствал като у дома си, вероятно защото бе израснал в Осло и не идваше тук като турист. Размени няколко думи с келнера, който му посочи маса до прозореца.
— Господа, извинете за безпокойството — кимна Хари.
— А, най-после — възкликна единият от тримата мъже на масата и отметна перчема си назад. — Господин келнер, на това ли му викате вино със стайна температура?
— Казвам му норвежко червено вино, изсипано в бутилка от „Кло де Пап“ — отвърна Хари.
Изумен, перчемът измери Хари с поглед от глава до пети.
— Шегувам се — усмихна се полицаят. — Идвам от полицията.
Изумлението се превърна в ужас.
— Не съм от Икономическа полиция.
Облекчението се трансформира във въпросително изражение. Хари чу момчешки смях и си пое дъх. Предварително беше решил как ще постъпи, но нямаше представа как ще завърши всичко.
— Вие ли сте Арне Албю?
— Аз съм — потвърди онзи, който се засмя: елегантен мъж с къса, тъмна къдрава коса и мимически бръчки около очите, които издаваха, че се смее много и вероятно е попрехвърлил тридесет и петте, както определи Хари. — Извинете за недоразумението — продължи той, все още със смях в гласа. — Мога ли да ви помогна, полицай?
Хари го погледна и се опита да си създаде бърза представа за него. Мощен глас, непоколебим поглед. Тебеширенобяла яка на ризата зад здрав, но не твърде стегнат възел на вратовръзката. Щом не се задоволи само с „аз съм“, а добави извинение и едно „мога ли да ви помогна, полицай“ — с леко ироничен акцент върху „полицай“ — означаваше, че Арне Албю или е ужасно самоуверен, или доста се е упражнявал да създава подобно впечатление.
Хари се съсредоточи — не върху следващите си думи, а върху предстоящата реакция на Албю.
— Да, можете, Албю. Познавате ли Ана Бетсен?