Албю насочи към Хари същия син поглед като на жена си и след секунда размисъл отговори високо и отчетливо:
— Не.
Никаква мимика по лицето на Албю не опроверга казаното. Не че Хари разчиташе на това. Отдавна спря да вярва на мита, че хората, които ежедневно се сблъскват с лъжата в професията си, се научават да я разпознават. По време на съдебен процес един полицай заяви, че „благодарение на своя опит можел да забележи кога обвиняемият лъже“. Тогава Ауне отново се превърна в оръдие на защитата, защото на зададен му въпрос отговори, че според изследванията няма професионална група, по-способна от останалите в разобличаването на лъжата. Чистачите притежавали същите умения да откриват кога някой лъже като психолозите или политиците. Тоест: същите ограничени умения. Сред изследваните единствени с по-висок от средния резултат били агенти от Сикрет Сървис. Но Хари не беше спецагент. Той беше мъж от квартал Опсал, който няма време, настроение, а в момента — и способност — да прояви малко далновидност. Да компрометираш някого в присъствието на други хора, без да е заподозрян, първо, едва ли е особено ефективно, и, второ, е удар под кръста. Хари знаеше отлично, че не бива да задава следващия въпрос:
— Някаква идея кой й дал тази снимка?
И тримата погледнаха фотографията, която Хари сложи на масата им.
— Нямам представа — вдигна рамене Албю. — Съпругата ми? Или някое от децата?
Аха — Хари следеше дали зениците му се променят. Търсеше симптоми за учестен пулс като потене и изчервяване.
— Не знам за какво става дума, полицай, но понеже сте си направили труда да ме откриете тук, вероятно не е дреболия. В такъв случай предпочитам да го обсъдим насаме, след като приключа с господата от „Търговска банка“. Ако желаете да изчакате, ще помоля келнера да ви даде маса в сепаретата за пушачи.
Хари не успя да прецени дали усмивката на Албю е ехидна, или просто любезна. Дори това не му стана ясно.
— Не разполагам с толкова време — отвърна Хари. — Така че, ако не възразявате, да поседнем…
— Опасявам се, че и аз нямам време — прекъсна го Албю със спокоен, но категоричен глас. — Сега съм на работа, затова предпочитам да разговаряме след обяд. Ако, разбира се, все още смятате, че има с какво да ви помогна.
Хари преглътна с усилие. Нямаше какво да възрази и разбра, че Албю го знае.
— Така да бъде — кимна Хари и усети колко безпомощно прозвуча.
— Благодаря, полицай — Албю кимна на Хари с усмивка. — И май имате право за виното — обърна се към господата от „Търговска банка“: — Говореше за „Оптикум“, нали, Стайн?
Хари взе снимката и си тръгна от ресторанта, отнасяйки и зле прикритата усмивка на брокера с перчема.
Запали цигара на пристана, но тя не му се услади и ядосано я захвърли. Слънцето блестеше в един от прозорците на крепостта „Акершхюс“. Неподвижната вода изглеждаше като покрита с тънък слой прозрачен лед.
Защо го направи? Защо се реши на такъв саморазрушителен опит да унижи човек, когото не познава? Сам се докара до положение да го повдигнат с кадифена ръкавица и внимателно го изхвърлят навън.
Обърна лице срещу слънцето, затвори очи и се замисли дали за разнообразие този следобед да не направи нещо умно. Например да зареже всичко. Защото нямаше нищо смущаващо; просто животът по принцип си е хаотичен и непонятен. Камбаните на Кметството се обадиха.
Хари все още не знаеше, че Мьолер ще се окаже прав: това бе последният топъл ден от тази година.
Шестнадесета глава
„Namco G-Con 45“
Юначагата Олег.
— Всичко ще мине добре — заключи той по телефона с тон, сякаш имаше таен план. — Скоро с мама ще се приберем.
Хари стоеше до прозореца на хола и гледаше небето над покрива от другата страна на кооперацията, където вечерното слънце обагряше в червено и оранжево долната страна на тънък, набръчкан облак. На път за вкъщи Хари усети как температурата рязко и необяснимо спадна, все едно някой отвори невидима врата и изсмука цялата топлина. В апартамента студът вече се промъкваше между дюшемето на пода. Къде са топлинките му? В мазето или на тавана? Има ли въобще топлинки? Вече не помнеше нищо. За късмет си бе записал името на онази игра за „Плейстейшън“, дето обеща да купи на Олег, ако малчуганът успее да бие рекорда му на „Namco G-Con 45“.
Зад него телевизорът бръмчеше. Даваха новини. Още едно гала представяне на хората на изкуството, за да съберат средства за жертвите. Джулия Робъртс показваше съпричастието си. Силвестър Сталоун приемаше обаждания от дарители. Бе дошъл часът на разплатата. Кадрите показваха бомбардирани планини. Черни облаци дим се издигаха от камъните и пустошта по безлюдния пейзаж. Телефонът звънна.