— Какъв тип човек беше тя?
— Десет години — повтори Грете и пак се обърна към прозореца. — Запознахме се през 1988-а. Тогава следвах, а тя беше последна година в гимназията. Най-красивото момиче, което бях виждал. Нали всички казват: най-хубавата жена е онази, която не си успял да свалиш и може би си забравил. Но със Стине мечтата стана реалност. Никога не спрях да я смятам за най-красивата жена. След месец заживяхме заедно и три години не се разделихме нито за ден. И все пак не повярвах на ушите си, когато прие да стане госпожа Грете. Не е ли странно? Когато обичаш някого толкова силно, просто не проумяваш, че и той те обича. А нали трябва да е обратното?
Една сълза падна върху облегалката.
— Беше добра. Вече много малко хора оценяват това качество. Надеждна, вярна, винаги мила. И смела. Понякога спях, а тя ставаше и слизаше сама в хола, защото й се сторило, че е чула шум. Настоявах да ме събужда. Ами ако някой ден наистина влезе крадец? А тя само се смееше и казваше „ами тогава ще го почерпя с вафли и ти ще се събудиш от аромата им, нали винаги се будиш“. Щял съм да се събудя от аромата на вафлите, които пече… да.
Пое си дълбоко въздух през носа. Голите клони на брезите отвън им махаха при полъха на вятъра.
— Трябваше да опечеш вафли — прошепна той, явно на съпругата си; опита се да се засмее, но смехът му прозвуча като плач.
— Какви приятели имаше тя? — попита Беате.
Грете все още се смееше и се наложи да му повтори въпроса.
— Обичаше да е сама — отвърна той. — Навярно защото беше единствено дете. Разбираше се добре с родителите си. А и имаше мен. Нямахме нужда от други хора.
— А дали не е общувала с други хора без ваше знание? — предположи Беате.
Грете я погледна.
— Какво искате да кажете?
Беате пламна и се усмихна трескаво.
— Ами например съпругата ви да не е споделяла за всички разговори, които е провеждала с разни хора.
— Защо не? Какво намеквате?
Беате едва успя да преглътне и размени поглед с Хари. Той взе думата:
— Винаги при банков обир сме длъжни да проверим всички възможности, независимо колко невероятно звучат. А едната е някой от банковите служители да е свързан с крадеца. Случва се крадците да се подсигурят с помощ от вътрешния персонал както за планирането на обира, така и за самото му провеждане. Например съществува леко съмнение, че крадецът е знаел кога ще се пълни банкоматът. — Хари наблюдаваше лицето на Грете с надеждата нещо да му подскаже как приема думите му. Но погледът на Грете показваше, че пак ги е напуснал.
— Това е стандартна процедура, на която подложихме и всички останали служители — излъга Хари.
Навън изписка сврака, жаловито и самотно. Грете закима. Първо бавно, после по-бързо.
— Аха — каза той. — Разбирам. Допускате, че затова са застреляли Стине. Защото е познавала крадеца. И като не му е трябвала вече, я е убил, за да не могат да стигнат до него. Така ли?
— На теория е напълно възможно — потвърди Хари.
Грете поклати глава и пак се засмя с глух, горчив смях.
— Очевидно не познавате моята Стине. Тя никога не би постъпила така. Защо да го прави? Ако беше поживяла още малко, щеше да бъде милионер.
— Охо?
— Дядо й, Вале Бьодкер, е осемдесет и пет годишен и е собственик на три жилищни сгради в центъра. През лятото му откриха рак на белия дроб. Оттогава състоянието му само се влошава. Всеки от внуците му щеше да получи по една сграда.
Въпросът на Хари дойде като чист рефлекс на чутото:
— И сега кой ще получи сградата, която се полагаше на Стине?
— Другите внуци. — Грете добави с отвращение в гласа: — А сега ще проверите дали и те имат алиби, нали?
— Не намирате ли, че е редно да го направим, Грете? — попита Хари.
Грете понечи да отговори, но се сепна, улавяйки погледа на Хари. Прехапа долната си устна.
— Извинете — той прокара ръка по късата си коса. — Редно е да се радвам, че проучвате и най-незначителните възможности. Но всичко ми се струва толкова отчайващо. И безсмислено. Понеже дори и да го хванете, никога няма да получа възмездие за деянието му. Даже и да го осъдят на смърт. Защото да изгубиш живота си не е най-лошото, което може да ти се случи.
Хари вече се досещаше какво ще бъде продължението.
— Най-лошото е да изгубиш онова, за което живееш — заключи Грете.
— Е — Хари се изправи. — Оставям ви визитката си. Обадете се, ако се сетите нещо. Можете да се свържете и с Беате Льон.